Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.03.2007 15:13 - Турски поети (7)
Автор: pafffka Категория: Изкуство   
Прочетен: 6953 Коментари: 0 Гласове:
1



АТТИЛА ИЛХАН

Писък

Онзи женски писък изведнъж
се издигна като кука бляскава
към облаците

беше толкова пропит със скръб
че дърветата натам забързаха 


Кой е? 

Със звънеца на вратата скокнах
три часа след полунощ
пооткрехнах що да видя
няма никой

че се чу звънецът няма спор
някой трябва да е звъннал
да не би пък аз да съм дошъл
с четиридесет години по-млад
пуснат от полицията 


Всяка следваща минута

Толкоз много толкоз бързо
се променя туй момиче че
каквото и да струваме
на всяка следваща минута се оказва че сме непознати

взема ли да мисля тъй
от нея си отивам

На решето

Като таралеж си синко
целият в бодили
който и да се протегне
пръстите му – на решето

а отгоре на това ти също
целият си в кръв

Кого?

Вратата остави отворена
дори и никой да не види
може пък да дойде някой
без ръце и без крака
нещо средно между има го и няма го
чакам го отдавна

Спирка „Мачка“

Откъде се взе за Бога
този призрак автобусен
ауспухът му кръв избълва
пътниците му са трупове
шофьорът ангел на смъртта е

Къщичката със зелените кепенци

На – как хубаво
онези две жени и малчуганът
си живеят
в къщичката със зелените
кепенци
на коя ли
вика „тате“

Все едни и същи влакове

Все едни и същи влакове пристигат от съвсем различни времена
усмивките на пътниците са останали върху вагонните стъкла
блондинка с тъмносиня шапка по трасето Мюнхен – Истанбул
спалните вагони – дъх на скрити алкохол и пудра
будеща се нощем
всеки път щом в лабиринт от неразбиране попада
с писъци пияна дама

все едни и същи влакове пристигат от съвсем различни времена
в една мъртвешка утрин хубаво подстригана и сресана
възможно е да са последните евреи от концентрационния dachau
ръцете им – готови да засвирят на едно невидимо пиано

все едни и същи влакове пристигат от съвсем различни времена
тишината снежна в петроград е преизпълнена със зима
плътна пара е обвила в цял ръст самоварите
да можехме да седнем и да пийнем чай с Татяна Ивановна
часовинкът ми спрял в един и тридесет забравил съм да го навия

все едни и същи влакове пристигат от съвсем различни времена
отдавна вестниците свършиха отколе радио не слушам аз
сребристата мургавина на този град която е по предните стъкла
на автобусите не ще успеят колкото и да се мъчат да я изличат 

_____________________________________________________________


ДЖАН ЮДЖЕЛ

Двадесет 

Оттука до морето колко време е? – ме пита
Реджеп Анъл, дошлият току-що от Бурса мой колега.
Викам му:
– С кола е половин час, а пеша е два и половина часа…
Ала с моята присъда има-няма е към девет лазарника.

Каламбур 

Сняг имаше, преди да стана,
станах – има си го;
щяла с нас и Су да става –
че да става,
докато жена ми гледа Су,
аз въглищата ще пренасям.
Какъв огромен студ в такава малка стая,
гледам през стъклата,
не остана нищичко да се чернее,
нищо,
и да знаеш, повече за хората не съжалявай;
колко много са такситата на този свят,
извикай ми света –
до Лондон да прескочим.
Кой ли тоя мост е окачил,
къде ги дините,
онези къщи нека дойдат, но
да дойдат,
и да знаеш, повече за хората не съжалявай.

Едното от очите на мъжа е стъклено
полегна на снега
и белорусин стана изведнъж
пада му се
ти защо не казваш, че ти се пикае
аз подмокрям ли се
да, подмокряш се
продават циганите пътища
дали и ние да си купим
да си купим
и да знаеш, повече не бива да се самосъжаляваш. 



Хвърляне на мрежата

От мрежите излезе вир – вода небе,
рибарите са цели в синьо.

Кутията на пандора 

Медуза е надеждата
насред водите
се отваря
и затваря
и отваря
и затваря
и затваря
и отваря. 

______________________________________________________


ЮМИТ ЯШАР ОГУЗДЖАН

Космическо очакване

Къде сте? Та нали уж щяхме да се срещнем на разсъмване
на крачка след Венера
Откъде пристигам ли, не питайте –
от кръчмите на Марс

Ей тъй, с ръце в джобовете се скитах дълго,
ту нагоре, ту надолу – в Млечен път,
край мен премина някаква комета
и ми взе ума.

Каква вселена сте – не проумях,
в едното ви око е Месецът, а в другото – Нептун,
светлина по светлина валят в косите ви
небесните звезди.

Какво сте и къде сте аз не знам,
сред месеците сте септември? А сред цветовете – синият?
Виждали ли сте подобен осветен пазар?
Наясно ли сте за това, какво е да очакваш в Космоса?

Това, че трилион години вече ви очаквам…
От колко време светите на моя хоризонт?
Сатурнов ли е пръстенът на шията ви –
Кой знай на колко милиона векове светлинни сте от мен?

Парковете в този град

Този град си няма паркове
този град си има хубави
жени.
Някои са по дюкяните – търгуват,
други уморено спят,
едни са седнали покрай прозорците и
ръкомахат,
мерят с поглед.
Този град си няма паркове,
жените в този град
са като паркове.

Новогодишната нощ на 1962

„На изток глад върлувал“
– Ще си вземете ли мъничко хайвер?
„Добитъкът останал без фураж“
– Харесаха ли ви скаридите?
„И да се отопляват, не успяват да намерят тор“
– Госпожо, колко сте красива
„Невежество и глад със пълна сила“
– Келнер! Още уиски
„Майка изоставила детето си от немотия“
– Сър, както казал е поетът, „люби и вино пий“
„Заплатите на пенсионерите, вдовиците, сираците“
– Залагам десет хиляди!
„Останали без покрив ученици“
– Ще приемете ли този танц?
„Причините за кризата“
– Аз плащам
„Ходжа и едно момиченце на 10“
– Не, недей, ще вземат да ни видят
„За да се ускори растежът на“
– Наздраве!
„Онова, което хората очакват от правителството“
– Да ви е честита Новата година.

Радиата в Турция

Таз говореща кутия
пръв Маркони я изобрети,
а подир това и ние
отначало
да говори я научихме,
да важничи,
да псува,
да се хвали, само дето, че сме хора, не можахме да научим
таз говореща кутия.
Полюси
От една страна са те
слепците
глухите и
куците

От другата сме ние
немите
немите
немите… 

___________________________________________

ТУРГУТ УЯР

Преди да е навлязла в лятото, е в лятото

Преди да е навлязла в лятото, е в лятото и в пролетта,
във водното корито,
в чуруликането птиче,
твоята ръка любима;
твоята ръка е
в булеварда,
в улицата, даже в есента,
през май, октомври и особено през пролетта,
в неделя, вторник, петък,
по гори и планини –
където си поиска – там, любима моя,
във война и мир и
във война и мир,
и по море и суша;
винаги стихотворения за любовта се пишат,
тъй като на писане е податалива
и е винаги открита любовта –
в неделя и в четвъртък, в петък също,
но защо като я хвана за ръката,
се страхувам,
тялото ми някаква вода завлича
в май, в октомври и особено наесен;
о, за теб са ценен минерал очите, подозиращи света,
оглеждам те като че пищен град оглеждам,
извини ме.

Бляскаво и черно

А беше бляскаво и черно или виолетово, че
онова, което преживях,
си рекох
изведнъж,
не е наклонен шрифт надясно,
не е наклонен шрифт наляво,
не е и шрифт с високо вдигната глава,
не е и шрифт с наведена глава;
или всичко, или нищо,
може би една увяхнала граматика,
особено на свечеряване.

Не мога да си спомня черна или виолетова бе
картата в мащаб едно към обич,
но със сигурност блестеше
като нощен небосвод над милионен град,
самотна тухла от една стена,
около себе си вода разплисквах,
ставах вирвода,
на кораби се качвах ей така,
но корабите не отплават,
а да не говорим, че не ставам вир-вода.

Това, че някой си представя, че е в град,
е някаква страна в подводница,
прегъва се, огъва се, безспирно се превива,
с времето началото на любовта се поболя.

Тъй като ръцете и краката ми са във вода,
ръцете и краката ми са във вода,
водата е в ръцете и краката ми,

ох, свят, свят, свят,
да знаеш,
август много ти приляга.

Изречени

Веднъж изречени, остават незавършени
любовите от цялата вселена,
както кактусът изгнива,
щом обилино се полива.

Най обичах месец юли – мъничко заради приликата с юни,
мъничко от само себе си,
а може би превъплътен в порядъчен магазинер
с добри обноски.

Колко бях щастлив аз две лета,
колко бях щастлив, братлета,
плачеща върба една, аз – две,
не зная имаше ли трети.
Трети имаше, разбира се,
преливащ с радостта на дива патица,
разпенен като есен,
макар че си прилича с юли;
как се чувствах нямам думи.
Топло лято –
като география увяхнала е в паметта ми,
шапчици, цветя и овехтели дрехи,
овехтели дрехи с минало,
излизащ от морето лъч,
излизаща от дълбините светлина,
оставени на произвола задни дворове,
а как се чувствах – нямам думи –
почувствах се като дете,
което с камъни замеря есента по всяко време на годината,
а може би – като коне
които цвилят
в хода на несекващи завоевания.

Тоест с цвят на застояла течност,
отразила люляк,
се пошлях из улиците,
де е Фатих, де – Саматя,
откъде за Юскюдар е пътят –
дни наред това премислях.

За горите нямам думи,
как ли устоях на тази радост,
радост, представляваща неизчерпаемо сияние,
как устоях
на тази радост –
смесица между море и светлина.

Сега съм като вино,
дето няма география,
оставено да отлежава в бъчвата си. 

_______________________________________________________


ЕДИП ДЖАНСЕВЕР

Мъртва точка

Като камбана се заклати утрото,
настръхна цялото море, това без твои стъпки;
щастието се превърна в звук от триене на риби,
звук, не който може да се чуе – видим звук.

И светът околен заприлича на автобуси, тръгнали наопаки,
на непиене на бира от наливащи се с бира,
и влезе в сила изведнъж усещането за пропадане в небитието.

Вятърът крайбрежните тръстики заогъва,
утрото се заклатушка
като онова клатушкане на лодка в лодката,
като походка на човек, която не подхожда на краката му,
и който свири с флейтата си само
ако е далеч от себе си.

Като плоча синевата се върти

Като плоча синевата се върти,
звукът е долу, много долу,
върху някакъв си зид. А пък зидът
като че е ръка на малчуган със сладолед,
прелива
и целува наровите цветове, пръстта разкървавили.

Целуват ме на бялата трева на самотата ми,
безкрайността е утре.

Пропаст

От дървесно стадо
от дървесно с множество дървета стадо
пада слънцето като лимон на резени нарязан
в пълната ми с водка чаша
чувствам щастие, което не е мое.

Режа през средата мястото където сме застанали
О изглед! на места не те разбирам
не до краката ми във вените ми има
пазеща и изразходваща дълбочината си оттам
безкрайна пропаст.

Не с времето, а нейде
с нещичко немое остарявам.
Преминавам от изчерпването на първоначалната си форма
през горящ едва-едва завод за тухли
с махала кристални.

Сърцето ми, безпътицата ми…

С лодка на брега

вечерен хлад, настръхване
и при тръстиките
в една от утрините
слънцето преди да е изгряло
ние двамата най-неочаквано
като че клеветим едно стихотворение
като че ли го търсим в себе си едва-едва.

Какво да отнеса със себе си

I.
За стихове: уплаха, тишина, забавена хармония,
за болка: лампа, табакера за тютюн, начупен стол – децата
пред вратите да седят или да си играят,
за мечта: изперкалият капитан на кораб, който си въобразява, че е сред морето –
много ми е нужен,
за песен: и едничък стих не помня – но онези стихове си имат собствен глас,
като в деня на първото им произнасяне с пембяните им цветове,
за време: местеща се сянка е достатъчна
за сезони: портокал, къпина, слънчоглед,
за любов: забрава или
няколко използвани внимателно и лесноподменими
спомени,
за гняв: Маркс, Ленин и т.н.
книги: Достоевски, Маркес, Саит Фаик – за други
трябва да помисля,
а поезия – разбира се, че
средиземноморска.

Тесла, пирони, клещи,
кухненска посуда –
всичките са нужни,
лодка на брега,
вечерен хлад, настръхване
и при тръстиките,
там, при тръстиките,
в една от утрините
преди изгрев слънце
ние двамата най-неочаквано
като че клеветим едно стихотворение,
като че ли го търсим в себе си едва-едва.

II.
Наистина
какво да отнеса със себе си
когато се отвори изведнъж една врата
като онези първи думи,
казани току-така
– живеещи в мечтите вероятно – няколко неща.

А преди малко покрай мене
мина гущерче
и изведнъж изчезна
между алените камъни
в очите ми.

Момченце, откъсни онази роза
и й я върни –
на розата
върни, върни!

О, пътешествие насън,
останало от сума пътешествия.
Ти розата попитай най-добре,
но гледай да не нараниш езика си.

Гербове

*
В онази сутрин там, самичък,
имаше ли ме или ме нямаше, така и не разбирах,
бях като че ли забравил себе си в ума си.
*
Лилаво-сините глицинии развързваха езиците
на срутените зидове.
Като уголемена обич беше тази гледка,
Не оставяща за други гледки място.
*
На кея три големи кораба,
и трите – бели, снежнобели.
Като загубила посоката си птица аз
със спомени ще го населя
този непознат за мене град, веднага щом кракът ми стъпи в него.
*
Две огледала, поставени едното срещу другото –
две уравнения със неизвестни;
земното кълбо би се разцепило на две,
ако внезапно помежду им влезна.

Тристишия

*
Защо си спомням позата ти на бюфета в гарата –
студено е, последни ноемврийски дни,
ще завали снежец, ще побелее твоята забрава.
*
Минава кораб, тих,
ала препълнен с пътници;
когато влизаш в кораба, оказва се, че няма никой друг – освен вълните.

*
Цял ден валя,
или в един ден повече отколкото в година –
този дъжд направи вир вода деня.
*
Какво е самота ли – първо себе си запитай –
когато видиш рано сутрин върху полско цвете
да блещука капчица роса.
*
Ти нямаш сянка, нямаш и следи от стъпки,
а ако питаш за причината – у тебе няма болки спотаени –
ни щастлива, ни нещастна. 

______________________________________________


ДЖЕМАЛ СЮРЕЯ

Ябълка 

Сега ти чисто гола ябълка ядеш,
а ябълката – ябълката си я бива –
червена е наполовина, а пък другата й половина също е червена;
над теб прелитат птици,
над теб е небосводът,
ако трябва да сме точни, точно преди три дни ти се разсъблече
върху някакъв си зид;
червена ябълка похапваш от една страна,
от друга своята любов изпращаш топла –
истанбулски зид.

И аз съм гол, но не похапвам ябълка,
наситил съм се на такива ябълки,
ехе, такива ябълки аз много съм ги виждал,
над мен прелитат птици – те са птиците на ябълката ти.
Върху ми има небосвод – това е небосводът в ябълката ти,
А ако трябва да сме точни, бяхме заедно, когато се съблякохме
върху един църковен покрив,
от една страна камбани бият за охолните животи,
а от друга многобройни хора покрай нас минават -
църква на зида. 

___________________________________________


ГЮЛТЕН АКЪН

Пролет 

Ах, никой няма време
да се спре и осъзнае тънките неща

С дебелите си четки преминават
по света, рисуват къщи, малчугани, гробища
отворят ли се да запеят виждаме изчезващи
поглеждат и затварят
песните и тънките неща в нощта навлизат

Във виметата им – по малко гной, по малко риба и сълзи
превръщаш се в гигант море, море, море,
мъглата ти през устията на долищата се вмъква и напада вечерите
лешниците ни
какво с почернените пъпчици са сторили
умоляваме децата си: Постойте гладни
умоляваме търговците:
Защо не нарисувате с един „Хотел“, с една женитба тайна по-малко,
и с банка по-малко, и с умоляване
от нас за вас, от вас за външните.

Изпращаме жените си да си изрежат ноктите и кажат:
– Слушам, Господине –
Изпращаме децата си да просят
ние тръгваме, постелите ни Бог да пази,
моторизираните цигани на лятото
Ах, никой няма време
да се спре и осъзнае тънките неща.

Бащините къщи, връщането към реката във водите на която са пристъпили за първи път
и страст към чернозема заради самия него
запушваме уши: Пари пари пари
Отпушваме уши: Кавги кавги кавги
някой може да попита: Кавги но за какво кавги
с безкрайна брадва за съседа и юмруци за жената:
– За какво – отде да знаем.

След това в затвора на града
поставяме пред погледа си гумичката си за триене
избутвайки напреде дните си, ги разширяваме
отваряме си място за да мислим за жените си,
за теменугата, която е изкарала без нас.

Дори и ако никой няма време
да се спре и осъзнае тънките неща
дори и ако младите учителки
увеличат ваканциите
дори и ако в името на всичко свято
изтъкат превръзки за очите ни
все повече и повече натрупванията и линиите
цъфват пролетни цветя.

Един ден някой от отвъд
ще свирне, ние ще му отговорим. 

_______________________________________________



СЕЗАИ КАРАКОЧ 


Балкон

Ако детето падне, ще умре, защото в къщите
балконите са заливите смели на смъртта
докато избледнява сетната усмивка на децата,
майките са, майките са вкопчени в желязото на перилата.

Вътре в мен и в къщите балконите
заемат място колкото ковчег
простирате бельото си – саван готов
легнете мъртви – ето ви шезлонг.

Ще дойде ден когато
мъртвите ще ги погребват на балконите
Дори и след смъртта си
хората ще са лишени от покой.

Не питайте „къде така“ –
отивам на бегом
отивам да целуна архитектите
които проектират къщи без балкони. 

__________________________________________________

АХМЕТ НЕДЖДЕТ 


Без тебе аз/подправен аз

На нищото хиляда катинара постави,
за мен едничък катинар ти стига,
на всичкото пердето изпъни,
а мен на слънце разпръсни ме!

За мен едничък катинар ти стига,
часовника за вечност ти навий,
а мен на слънце разпръсни ме
жаждата от мен отдалечи!

Часовника за вечност ти навий,
безтебието с името си наречи и
жаждата от мен отдалечи
подправения аз пък нахрани го!
Безтебието с името си наречи и
пред вратите на любов ти застани
подправения аз пък нахрани го,
на мен безкрайността ми покажи! 

_________________________________________________

КЕМАЛ ЙОЗЕР

Из „Дневник на босненските деца“

Все по-малко
Всеки ден аз виждам от прозореца:
пикиращите лястовици стават все по-малко,
лилиите стават все по-малко.
Все по-малко и по-малко
са излизанията ни на открито,
ходенето на пазар.
Все по-малко се събираме, за да се храним
с нашия айран и пита.
И един след друг приятелите и съседите изчезват.

А веднъж, когато мама излекува наранено птиче,
та можа да отлети,
нейните очи се замъглиха от сълзи на радост. 

_________________________________________________

ЗЕЙНЕП КЬОЙЛЮ

Като че ли има липсващи неща

Мама бе рисунка нарисувана върху
стените
Татко бе изпуснал в нея
сянката си даже
По прозорците си бе забравила
гласа нощта
Тъга ли вадех
докато копаех из сърцето на
разплакано дете?

С вой времето си бе отишло
от ръцете ми
втъкаваните с болка примки
бяха моите мечти
Подобно кратки в дълги
времена
или подобно болки
с невидими очи.

Захвана ли рисунката на майка си да трия
от стената
или несъществуващата сянка
на баща си да издирвам
има сякаш липсващи неща
които са незрими.

Подбор и превод от турски: Азис Назми ШАКИР–ТАШ



Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pafffka
Категория: Изкуство
Прочетен: 634788
Постинги: 167
Коментари: 125
Гласове: 1079
Архив