Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.07.2010 16:21 - Песен до Слънцето
Автор: voinyt Категория: Изкуство   
Прочетен: 3875 Коментари: 4 Гласове:
5

Последна промяна: 04.07.2010 16:25


   Това е едно разказче, пратено ми по скайп от моя приятелка.
   Нямам идея кой е авторът, но разказът е страхотен, затова го споделям и с вас.
 


 
-=- Песен до Слънцето -=-   Здравей... Мина толкова, много време, откакто не съм те виждала...  Да знам, в друга галактика отиде... Да, знам... беше ужасно... Но сега, отново ме огряваш..  Ръцете ти, отново стигат пак до мен... Нежно ме галят, по бялата ми, мека кожа... Лекичко дразнят, карат я да червенее...  А аз се отпускам на топлината ти и се наслаждавам на ласките ти... Поглези ме... Здравей... Помниш ли ме? Аз бях онова момиче, което само избяга от теб...  Онова доброто, силното, сърцатото, забавното... Момичето, което само поиска да избяга в мрака... Ти знаеш, Слънце, ти беше там и видя всичко...  Нося якето, което ми остави, за да ти го върна...  Не ме съди, така беше най-добре... Замълчи, не казвай нищо! Недей и да мислиш дори!  Момента е толкова първичен и истински... Просто остани при мен!  Остани при мен и чуй моята песен... моят глас... моето стенание... дъхa ми,  идващи от мрака за теб!  
*** 
     Някъде, някога вървях из нищото. Пътят за Никъде беше прашен и безлюден, сякаш времето беше спряло. Не бях виждала хора от дни и бях щастлива, че успях да избягам от Големия град и малките хора. Денят беше задушен и непоносимо горещ. Бях мръсна и рошава. Кожата ми изгоряла от жегата беше суха и раздразнена. Дънките, прокъсани, оръфани и вехти, ме жулеха при всеки допир, при всяка крачка, като камшичета, ме караха да вървя напред и само напред. Бях мръсна, изтощена и накрая на силите си, но бях себе си... А пътят все така безлюден и денят все така горещ и задушен.     Бяха изминали часове от единствената кола, която беше минала покрай мен. Детето на задната седалка ми се усмихна от прозореца... Усмихнах се и аз и се замислих, че и аз и колата отиваме към хоризонта, където грееше слънцето...    - Дали ще се срещнем там, мило детенце? - попитах се, и продължих крачка след крачка, с лекичка усмивка.     Не знам кой ден от седмицата беше, не знам колко часа беше, не помня дори и месецът и се радвах на този факт от сърце. Толкова е хубаво човек да се откъсне от ежедневието... Без да мисли - без повод, без думи - Просто импулс!     Обядът беше минал, ако съдех по жегата. Полетата още бяха зелени, но връхчетата на дългите стръкове трева бяха почнали да изгарят, под жестоките парещи лъчи. Накъдето и да се обърнех бяхме само аз , пътя и полетата. Дървета нямаше. От време на време чувах щурци и в далечината виждах, рядко, някоя-друга птица да лети бавно и уморено на Някъде. В мислите ми ехтеше песен на Маргаритис - "Пътища, които водят до никъде". Ритъмът и съвпадаше с крачките ми, а инструментът с погледа ми. Летях с очите си из далечините.     Не мислех за миналото - то беше мрачно и студено... Не мислех за бъдещето - исках да е изненада. В онзи момент - живеех за самия миг!    Отбих от пътя и влязох малко навътре в полето - исках да поседна. Намерих точното място, достатъчно далеч от пътя и същевременно не чак толкова, че да ми липсва той. Не че беше различно от останлата част от полето, но така го почувствах и се свлякох, прималяла на тревата. Бях свалила потника си, задушаваше ме и лежах на тревата със затворени очи, но будна и наслаждавайки се на свободата си. Не исках да заспивам, щях да пропусна момента.     Беше изминало около час и нещо, усетих лек влажен полъх да минава през тялото ми. Кожата ми настръхна и тръпки полазиха от пъпчето, през коремчето към гърдите ми.. Отворих очи - синьо небе, малък пухкав облак... Затворих ги отново...    - Студена вода? - внезапен мъжки глас ме стресна. Надигнах се леко и видях човек, който стоеше прав прeд мен. Не го виждах добре, слънцето го огряваше прекалено силно и едва успявах да различа силуета му. По гласа му познах че е по-голям от мен.     - Удобно легло? - предложих му аз в замяна, на това, да утоли жаждата ми.     Той се усмихна и ми подаде да пия от манерката му.     - Къде го, това удобно легло?    - Навсякъде, където погледнеш - отвърнах аз, шеговито показвайки му тревата с поглед. Облегнах се на лактите си, без да се притеснявам, че съм без дреха, и че той вижда гърдите ми.     Бях права - той беше по-голям от мен. Висок, добре сложен, с къдрава тъмна коса. Не виждах очите му - беше ги притворил. Легна странично, до мен и се облегна на ръката си. Запалих цигара и отново се отпуснах по гръб.    - Задушен ден - отбелязох аз.     - Сигурно ще вали - каза го така, сякаш влагаше надежди и молби в думите си.  Подхванахме лек, лежерен разговор за да се опознаем. Говорехме за всичко и нищо, шегувахме се, флиртувахме.. Не усещах как минава времето и става по-хладно и по-хладно.     - Къде отиваш, мило наранено момиче? - попита ме той, с лека едва доловима усмивка.     - Към слънцето, а ти? - отговорих аз самоуверена и правейки се, че не забелязвам факта, че ме е усетил.     - Към тъмнината отивам аз - отвърна той, също толкова самоуверено.  Имаше нещо в този мъж... Нещо така познато и хубаво, и някак опасно. Интересен беше, непознат и за двама ни и в същото време сякаш съм го срещала. В гласа му долавях нотки на несигурност и страх, на моменти звуците му трепереха и това ми харесваше. Съскаше в дадени думи - и това ми харесваше...     Запали цигара и той и издуша бавно дима над тялото ми. Имах чувството че димът заспа над мен - толкова беше горещо и задушно. Усмихнах се и взех цигарата от ръцете му, за да си дръпна и аз. А той ме целуна отстрани на коремчето. Хвана ме гъдел, но лапнах цигарата, за да убия смеха... и той го усети и се придвижи с устни странично надолу към талията ми... Смехът не ми се размина, за жалост... ;} Имаше катинарче около устните, което ме гъделичкаше стабилно.    - Имаш прекрасен смях! - отбеляза той, ехидно.     - А ти ме изчервяваш - скастрих го аз.     Продължи да ме целува по тялото, без изобщо да ме докосва с друго освен устните си. Надигна се и си взе цигарата. Издиша, бавно, от никотиновото удоволствие, обърна лицето ми към него и ме целуна страстно...    ...Отнякъде се чу далечен тътен на гръмотевица. Все още се целувахме, но вече и ръцете му се включваха. Разкопчаха бавно и умело копчетата на дънките ми. Целуваше ме бавно и шепнеше, че съм страхотна.... Целувах го и молех, да не спира. А ръката му неусетно се настаняваше между краката ми, над бельото ми. Побираше ме в шепата си и това ме подмокряше, неудържимо....    ...Когато дъждът заваля, той беше вече в мен. Тялото му ме предпазваше от студените едри капки. Не ми пукаше от нищо. Чувствах се безобразно хубаво и можех да откарам цяла вечност така... Любехме се страстно и всякак, дъждът ни валеше страстно и всякак и охлаждаше телата ни... Йоргос Маргаритис - "Пътища които водят до никъде", звучеше през цялото време, в главата ми, но този път даваше такт на тялото, вместо на крачките ми...     ...И така през цялата нощ...    Събудих се следобяд на другия ден. В същото удобно легло. Не помня, кога се бях облекла. Бях сама и слънцето отново грееше безмилостно. Земята и аз бяхме изсъхнали. Непознатият си беше тръгнал, след като съм заспала, някъде малко преди изгрев. Беше ме завил с коженото си яке и си беше отишъл. Седнах и запалих цигара. Издишах, бавно, дима и си припомнях нощта с нескрита усмивка. Поседях си около час, после се изправих, взех якето му с мен. Реших да му го върна някой ден... Излязох на пътя и се огледах. В далечината бързо се приближаваше нова кола, този път имаше куче на задната седалка:    - Дали ще срещнем там, рошльо? - Попитах го аз, наум, и се усмихнах...    - Хмм... нещо липсва? ...а да, сетих се! : ...Δεν με νοιάζει, μη σε νοιάζει Οι δρόμοι που τραβάμε κι ο δικός σου κι ο δικός μου Στο πουθενά μας πάνε ....    ... Затананиках аз и продължих отново по пътя за Никъде...    



Гласувай:
34



1. loran - Дано остане слънчогледово!
04.07.2010 18:17
Дано остане слънчогледово!
цитирай
2. muhaninja - хубавко е !
13.07.2010 15:51
Поздрави!
цитирай
3. mominasylza - i na men mi haresa
03.08.2010 19:59
Pozdravi ot Berlin, dobre napisano... Iznenadvam s eponjakoga 4e ima i myje v koito nejnata strana ne e zakyrnjala-ili pone ne se pravjatna golemi geroi kato ja otri4at.Pozdravi.
Izvinjavaj ama tuka v hotela njamat kiriliza.
цитирай
4. moliv67 - ...
03.09.2010 23:28
...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: voinyt
Категория: Други
Прочетен: 732441
Постинги: 84
Коментари: 584
Гласове: 1936
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031