Посвещавам го на теб Ани-слънце мое,радост моя!


 Коя е любимата ви детска книжка
любимата ви приказка ?
А любим герой от детските приказки??
Пипи дългото чорапче,Роня дъщерята на разбойника,Алфонс Треперибузков,Пепеляшка,приказките на Братя Грим,Емил от Льонеберя", Макс и Мориц?
"Патиланско царство "Приключенията на Лукчо" ,"Незнайко" ,"Ян Бибиян"
"Маншон, Полуобувката и Мъхестата брада" , "Приключенията на Лукчо" , "Приключенията на Хъкълбери Фин" , "Приключенията на Том Сойер" , "Карлсон, който живее на покрива" ?... Много са... 


 
Обожавам и приказките - всички до ден днешен си чета понякога детски книжки.Казват, че в живота си човек поне три пъти се среща с Приказките. Първия път, когато му ги четат, втория път, когато ги чете на децата си, и третия път, когато ги чете на внуците си. В оптимистичния вариант може да се срещне и още пъти, например да ги чете на правнуците си, но това не е толкова важно.
По-важното е какво открива в Приказките при всеки нов прочит.

 Пипидългочораповщина
В началото на 70-те години в първи клас другарката М. ни изпитваше и ни пишеше оценки: син подпис като “слаб”, червен подпис като “отличен”. Скоро след това дойдоха истинските оценки по шестобалната система, със степени на поведение и от фатално значение за бъдещето на всеки един. В класните стаи владееше постоянен стрес и всичко се вършеше под страх от изпитване. Естествено, мразехме училището и обичахме всичко извън него. Носехме задължителна униформа и нас, момчетата, ни стрижеха, а момичетата – на плитки.
С днешна дата трябва да внеса известни поправки в някогашните убеждения, че строгостта на образователната система е непременно и пряко свързана с политически режим. Това просто не е така. Най-умното, което може да се каже по този повод е, че полезните неща обикновено са неприятни.
И Пипи беше с плитки, но рижи и съвсем неуниформено щръкнали! В условията на “победилия социализъм” чудатото шведско момиче “Пипи Дългото Чорапче” беше любимка на всички без изключение. Беше мечта.

Пипи е създадена и живее в Швеция някъде през трийсетте-четиридесетте години на 20 век. Към тази епоха принадлежи младостта на великата Астрид Линдгрен. Тогава страната, пощадена от войни, набира икономическа мощ, но още помни времената на бедност и лишения. Животът е спокоен, но и скован от лутерански ригоризъм. Хората се замогват, изгражда се солидна социална система, но с много труд. Обществото се радва на мир и на почти нулева престъпност, но това е резултат и от все още съществуващата провинциална затвореност.
Детството е безметежно и радостно, лета с безкрайни светли дни, когато и със затворени очи виждаш нацъфтели поляни и езера. Но щом започне училищният делник, в онези години всичко е ставало много сериозно… И е имало, както у нас, изпити, униформи, оценки, а също и наказания. Строгостта на училището е била в пълен унисон със суховатите семейни порядки. Вън от всякакъв политически контекст, нашето детство в много отношения си прилича с това на Томи и Аника…

Пипи се появява като една мечта и в тогавашна Швеция - с пожеланието не да стане действителност, а само да бъде нейна вдъхновителка. Пипи е и вътрешен коректив, когато съществува рискът личността в една еснафска, самодоволна среда, да се задуши от конформизъм и да принесе завинаги детството си в жертва на материализма.

Ако обаче Пипи стане реалност, изкопирана буквално по прототипа, тя се превръща във Франкенщайн. Добрата Астрид, Бог да я прости, никога не би пожелала нейното литературно чедо да напусне жълтите корици и да тръгне по улиците на модерния Стокхолм или да седне на един чин с днешните шведски деца като образец за пряко подражание. В началото самата тя е била изпълнена с основателни опасения, че обществото няма да приеме лесно този образ, намиращ се в разрез с представите за правилно възпитание. Затова писателката поетично и мъдро е вложила в своята героиня едно свято желание, изказано нарочно с граматическа грешка: “Никога да не порЕсна”! Пипи по дефиниция не трябва да порасне, тя трябва завинаги да остане дете, за да не се превърне във възрастен инфантил. Право да пораснат имат само нейните приятелчета, порядъчните Томи и Аника. А споменът за Пипи само ще стопля и пречиства душите им, и ще ги предпазва никога да не се вземат прекалено насериозно, защото това изсушава личността.

Уви, в Швеция, страната на истински победилия социализъм, днес се случва онова, за което голямата писателка едва ли е помисляла. Съвременната образователна система боледува от странен синдром: мечтателен буквализъм. Някой се е натоварил с отговорността да направи детските мечти всекидневие, да сведе идеала за детското щастие до равнището на бита, дори и да го превърне в битовизъм. И е успял, с големи финансови възможности, разбира се.

Резултатът от всичко това е неочакван. Неотдавна на първите страници на шведската преса се появи тревожна информация, че всяко трето дете в страната в предучилищна възраст е със симптоми на психически увреждания. Причината е не друго, а детската градина!
Тревогата дойде от Германия, където шведската образователна система е била дадена като отрицателен пример в едно авторитетно публицистично телевизионно предаване. Тукашните медиите не можеха да не реагират, а съответните експерти – да не изложат своите аргументи и недотам убедителни възражения.

Ако има място, подобно на рая, това са детските градини на Швеция. На двайсетина деца се полагат по няколко учителки. Битовите условия, интериорите, оборудването, играчките, храната, грижите – всичко е безупречно. От нищо не се пести. Колкото до отношението, безсмислено е да се убеждаваме, че то е меко казано хуманно. Зачитането на детските права в Швеция е ценност, издигната в култ.
И оттук именно започва едно недоразумение. Постепенно се е стигнало до убеждението, че детето трябва да изживее детството си в такова крайно безгрижие, което ние на Балканите наричаме слободия и безхаберие. То не трябва да бъде занимавано почти с нищо, само с най-елементарни игри и познания, за да не се преуморява. Умората и усилието могат да помрачат детството. Пълната свобода може да се ограничава само когато стане опасна за здравето и сигурността. Една единствена цел: да бъде винаги страхотно весело и забавно. Пипи Дългото чорапче да оживее в ежедневието. Чудесно…

И наистина щръкват плитки и се размъкват чорапчета. Любимите игри, приказки и песнички са за призраци и таласъми, защото така е най-весело. Безцелно лутане из помещенията. Настава глъч, но всъщност – хаос. Детското творчество е по-скоро спонтанно, отколкото подчинено на някаква програма. До предучилищна възраст не се научава много повече от цифрите от 1 до 10 и някои буквички.
Но се оказва, че детската психика не е готова да понесе този вид свобода. Тя реагира по своему. И след време, в към края на годината, виждаш умора, отегчение, вялост в много детски погледи. В дълбочина нещо се случва. Децата имат остра нужда да им се каже “не”, да им се определи граница на “може” и “не може”, малко по-тясна от тази, която просто осигурява физическата безопасност. А няма кой, понеже всички са на тяхна страна…

Тази пипидългочораповщина продължава и после, в отделенията, където бележки и високи изисквания няма. Децата седят по пода, с учителите се говорят на ти и на малко име. Няма единно изучаване на повечето предмети, то зависи от избора, способностите и амбициите на отделния преподавател. За да е весело и да няма напрежение, за да не се претоварва детската нервна система. А тя така или иначе продължава да се претоварва с незаетост и празнота, в която ги заварва пубертетът. Заварват ги и относително високите изисквания на гимназията, където изведнъж се въвеждат оценки, изпити, тестове. Но вече са пропуснати първите 2х7=14 години.

А Пипи продължава да шества през поколенията – вече пораснала, въпреки волята си и въпреки волята на своята авторка. Това, че не е много образована, както и в книжката, не и пречи да е достатъчно богата. Ако не с чанта с жълтици, то със социалната каса. Хапчетата смалидон против порастване, приличащи досущ на грахови зърна, отдавна са заменени с противозачатъчни.

Томи и Аника обаче ги няма, те са завършили колеж и се занимават със сериозни дела. И Пипи е самотна. Не се е научила нито да общува, нито да е по-обаятелна в света на порасналите, към който вече принадлежи. И главната й цел в живота е да продължи на всяка цена да бъде оригинална и различна. Но към 40-те това се превръща само в една изтъркана униформа. Просто не върви цял живот да си безцеремонен, небрежно облечен и да ходиш назад. Това е симпатично до време, някъде в детството. После, ако не си го надживял, става личностен проблем.

Швеция е страна със завидно дебел среден социален слой и с печално дебела посредственост. Но, тя е и страна с изключителен елит в почти всички области на човешката дейност. Въпросът е, къде се образова и възпитава той, след като частните училища са много малко и те също са жигосани от общообразователната система?
Във френските, немските и английските средни училища, разбира се! В тях се постъпва още от детската градина. Не заради “богатството да научиш още един език”, а заради възможността да се спасиш от собствената си образователна система. Те се водят частни, но благодарение на държавните субсидии таксите са достъпни за всички. Затова пък се чака ред с години. Някои записват децата си веднага след раждането, за да постъпят, примерно, в предучилищната паралелка към френския лицей. Защото там има изисквания, известна строгост, критерии и здраво учене. Изпити и оценки. (Както в лошото старо време при другарката М.). След това техните възпитаници се оказват най-добре подготвени да завършат успешно висше и специално образование.

Един учител от същия този френски лицей в Стокхолм веднъж простичко го каза: “В шведските училища вече не се пише ръкописно, а с печатни букви. Децата не се учат да пишат слято. Това означава по-бавно писане, което пък означава по-бавна мисъл, по-бавно развитие. Ние не можем да се съгласим с това”.

Яд ме е на Пипи Дългото Чорапче, че не е удържала на думата си и е порЕснала така безотговорно. Но продължавам да обичам детството. Продължавам да обичам и Астрид Линдгрен.

Ангел Величков, Стокхолм   

Лично аз никога не бях се замисляла над думата „нещотърсач”, преди да я прочета в „Пипи Дългото чорапче”. Според световноизвестната героиня нещотърсачът е „човек, който търси неща”. Иначе казано, журналистите търсят неща, които превръщат в новини. И както самата Пипи казва, ако достатъчно дълго търсиш, намираш нещо. На свой ред и ПР практиците търсят неща, за да комуникират посланията на своите клиенти. А и специалистите по маркетинг търсят неща, които да предложат на целевите си публики. Така всички ние, без да знаем и да го очакваме, се превръщаме в нещотърсачи. Добре е в тази професия да се поучим и от Пипилота. Със сигурност, ако Пипи живееше днес, щеше да има успешна кариера в сферата на комуникациите. Защо съм сигурна ли? Защото тя притежава нещо много важно – креативност.

Това качество става все по-жизненоважно днес, защото продуктите и услугите са със сравнимо качество и само креативността може да превърне един продукт/услуга в предпочитан пред друг. Цялата история за Пипи е изпълнена с примери за успешно провеждане на брейнсторминги. Най-любимият ми пример е как тя заедно с приятелите си се опитват да намерят приложение на една кутия. Брейнстормингът започва с простия въпрос на Пипи:

„Кутия за какво?”. Но уменията на Пипи не са само в сферата на ПР и журналистиката. Тя много успешно се превъплъщава и в ролята на специалист по маркетинг, когато обикаля магазините и иска да си купи „спунк”. Тя търси своя „спунк”, без да знае как точно изглежда, какво точно представлява, но е убедена, че като го види, ще го познае. Голяма част от жените (а защо не и от мъжете) правят точно това, когато излязат на шопинг. Искат да си купят нещо, не знаят точно какво, но като го видят, ще го познаят. Както биха казали историците - нищо ново под слънцето. Но когато погледнеш на историята на Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче като на един човек, който може да те научи как по-добре да работиш днес, много мисли нахлуват в главата ти. Ако не сте препрочитали скоро тази книга, направете го, ще видите колко много неща в нея не сте забелязвали. А от практическа гледна точка това е и много добро упражнение за креативност – да направиш нещо, което не е част от рутината на всекидневието ти. Така се зареждаш с енергия и ще станеш по-добър нещотърсач.

Друг любим детски герой, който също би имал успешна кариера днес, е дружелюбният Мечо Пух. Той много добре знае, че „с пчелите човек никога не знае какво може да му се случи”. В общи линии, каквото и да сложим на мястото на „пчелите”, съждението на Мечо Пух ще бъде вярно. И ние като него се опитваме да намерим хиляди начини, за да заблудим пчелите и да им вземем меда, но малцина успяват. Казвам това, използвайки думата „заблудим” в позитивен аспект. Защото всички се опитват да кажат на другите, че имат нещо, от което те се нуждаят, дори и нуждата да не е неизбежна. Ако това не беше вярно, много индустрии щяха да изчезнат. Така че в съвременния маркетинг, не в най-добрите му проявления, мнозина се опитват като Мечо Пух да полетят със син балон и се надяват пчелите да ги помислят за малко облаче в небето, за да им  отмъкнат меда. Но както и самият Мечо Пух установява, не всички животни в гората обичат мед, а и пчелите не се заблуждават лесно.

Истината е, че ПРиказките са част от историята на света и във всяка една от тях можем да открием връзка с днешния живот. Но безспорен лидер в уменията за комуникация, в брендинга, в позиционирането и в още много други сфери е героят на Антоан дьо Сент-Екзюпери – Малкият принц.

Историята на Малкия принц и лисицата – целият процес на опитомяването според мен е най-добрият пример за смисъла на ПР и брендинга. Усилията на всички ПР-и са насочени именно към опитомяване на публиките, към създаване на отношения между тях и продуктите/услугите. Всъщност ПР има за цел да постигне именно това, което лисицата иска да постигне между себе си и Малкия принц: „Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг”.

И не само ПР се стреми към опитомяване. Всички марки се опитват да ни опитомят и да изпитваме необходимост от тях. Как иначе ще изразим отношението си към тази, която предпочитаме, към тази, която е единствена за нас?

Но в „Малкият принц” има и нещо много сходно с онова, което Уолтър Липман пише за общественото мнение в началото на миналия век. Според него, а времето доказва, че е прав, хората вярват в онова, което искат, повече отколкото в реалността. Точно това прави и Малкият принц, когато в нарисувания сандък вижда онази овца, която толкова иска да има. На практика на рисунката се вижда само сандък и единствено въображението и желанието да повярва, че вътре има овца, го карат да се зарадва на своята единствена овца. На тази сила на въображението се крепи и силата на медиите, защото и днес хората имат нужда да вярват и те го правят, виждайки овци в сандъци, в които никой не знае дали има или няма овци.

А защо пък не и да прочетете някоя Приказка, която не помните толкова добре. Всички те са пълни с мъдрости, които не губят стойността си през годините.
На практика всички тези приказки са ни опитомили и са станали неща, без които не можем. Неща, които ни карат да осъзнаем, че съвременният маркетинг, ПР и медиите, независимо от придържането си към бизнес правилата, се придържат и към вечните човешки правила, които най-добре са описани именно в ПРиказките. ПРиятно нещотърсене. И не забравяйте, че с пчелите човек никога не знае какво може да му се случи. Както и че дори и една най-обикновена кутия може да бъде кутия за...

Десислава Бошнакова

Грозното патенце е много миличко и ми става много мъчно когато го отритват само,защото е различно и не е като всички останали.Абсолютно същото е и в живота.Различните и не "съвършенните" са самотни и никога разбрани и чути.Много малко хора са способни да погледнат отвъд външния облик,в душевните притежания и да оценяват истински по тях,а не по нещо временно и преходно като външността.