Речено- сторено. За късмет времето се оказа слънчево, че напоследък все едни облаци се бяха заредили...пък при разсеяна облачна светлина снимките стават...абе изобщо не стават. Така че, грабнах фотоапарата, напарфюмирах се /в случай че се запозная с някоя симпатична туристка, нали се сещате../ и си бих шута.
Първо да ви спомена, че Ланзароте няма кой знае какви туристически забележителности. Все пак островът е доста малък, няма кой знае каква забележителна история, та му се налага да наваксва с природни забележителности, а имайки предвид, че е вулканичен остров...и те не са в изобилие. Затова и малкото, които има, се мъдрят навсякъде по табелите, че да не вземете да ги изпуснете. Т.е. да се объркаш и да ги подминеш е доста трудно /не че не съм способен да го направя.../
Та след около 40/50 км, стигнах до първият, заплануван за днес, туристически капан...
Jameos del Agua
Помните ли Цезар Манрике, чиято къща ви показах наскоро? Е, тук отново има водеща роля, той е проектирал всичко това, което се каня да ви покажа днес.
1966 година... доста водица е изтекла оттогава...
Но стига съм философствал, ами да влизам.
Входът е разделен на два коридора- единият за организираните групови посещения и другият за обикновените ентусиасти, като мен.
Настроението е на макс, така че дори входа от 8 евро не може да ми го развали. Напрееед.
От сега да ви предупредя, че снимките не са от най- добрите. Причините са две- само от 2 месеца разполагам с този апарат и за пръв път ми се случва да снимам в подобни условия с него. Втората е малко по- прозаична и причинена основно от налегналата ме напоследък разсеяност- Забравих да си взема триножника за фотоапарата....
Но спускайки се по стълбите изобщо не мислех за това.
Просто със широко отворени очи се наслаждавах на красотата, която ме обграждаше.
Слизайки по стълбите се озоваваме е това симпатично кафене, скрито под скалите. Пушенето е забранено, кафето е на нормална цена и наистина добро, а ако решите да се седнете да го изпиете в дъното, можете да се насладите на това:
Тук така се случи, че снимахме едновремено с един пич, аз без светкавица, на режим за нощни снимки, той с доста сериозна светкавица, монтиран на един доста сериозен фотоапарат, влизаш в ценовите рамки, някъде между 1000 и 2000 евро... Ама снимката стана готина, макар в началото да се подразних от бойният му фар, който беше монтирал за светкавица. В крайна сметка, благодарение на него, снимката стана най- добрата от 6-те, които нащраках. Ама така е, тоз триножник за какво съм го купил, да седи в куфара ли...
Да живее оптическият зоом 30x.
След кафенето следва още едно стълбище, за да се озовете в един подземен... тунел... макар испанците да го наричат пещера.
Всъщност около този тунел е изграден целият коплекс. Оказва се, че в тази пещера са открити единствени по рода си, в цял свят, слепи раци и скариди. Скаридите така и не ги видях, а рачетата може и да не ги видиш, ако не се усетиш, че това са онези белички петънца с дължина, горе долу колкото фалангата на показалеца ми...
Изрично е забранено хвърлянето на монети в езерцето. Корозията на метала може да навреди на раците живеещи в този вулканичен тунел, munidopsis polimorpha, единствени по рода си в цял свят.
Който иска да ги види, да си ги потърси в интернет. Аз не можах да ги снимам.
От едната страна на тунела минава тясна пътечка, оградена от нисък, каменен парапет, по която можете да стигнете до другият край.
Дълбочината на места достига, струва ми се, до около 5/7 метра, но водата е кристално чиста и дъното се вижда идеално. Въпреки тълпата туристи, която се изтърси точно когато си изпих кафето, атмосферата е приятна и звуците от кудкудякането на испанците /ако не сте живели в испаноговоряща страна, надали ще ме разберете правилно/ биват поглъщани от скалите, водата или дявол знае още какво. Урежда ме перфектно.
От другата страна се озоваваме в друго кафене...
...с много приятен интериор...
...потънало в зеленина.
Честно казано, имах желание да седна и тук да пия едно кафе, но реших, че ще е прекалено. Десетина- петнайсет минути по- късно осъзнах, че някъде тук съм си загубил калъфа с тютюна и лулата... За мен това си е сериозна загуба, защото рядко пуша лула, но за сметка на това с огромно удоволствие, а да се намери нелоша лула на нормална цена никак не е лесно. Хубави се намират, разбира се, но при цени от по 300+ евро... Връщах се да търся, питах и барманите, ама нищо.
С леко унило настроение продължих по стълбите, този път нагоре. Пътем снимах една симпатична девойка, позираща пред приятеля си.
Малко по нагоре се озовах в един огромен двор...
...с доминиращ над всичко останало басейн...
...и една красива градинка в ъгъла...
...както и един затворен бар, почти достоен за декор от Флинстоун.
В галерията, която се вижда на високото отсреща, имаше експозиция, посветена на образуването на вулканите, видеоматериали на изригващи вулкани, както и схеми на структурите им. Огледах я, но за мен беше доста скучна, повечето неща ги знаех още от училище. Някакъв интерес представляваха видеозаписите на изригващи вулкани, но като цяло скука.
В дъното, зад басейна, се озоваваме в амфитеатър, изграден в пещера с, явно, идеална акустика. Нямаше никаква информация обаче дали се провеждат някакви концерти или други мероприятия.
И постепенно се приближаваме към изхода. Лично аз нямах никакво желание да си тръгвам, но, признавам си, в случая голяма вина имаше изчезналата ми лула. Все се надявах да изкочи отнякъде.
Е, не изкочи, но пък гледката е красива.
Абе тук кафетата и баровете са на всяка крачка...
Е, време е да си ходим. Изхода, разбира се, минава през магазинче за сувенири. Страшно много ме поблазниха едни магнитчета за хладилник, красиви панорамни снимки на острова, но в крайна сметка се отказах.
Ей, на някой да му се струва познато това?
Излизайки, забелязах, че към плажа води извиваща се каменна пътечка и реших да се насладя отблизо на прибоя.
Тук, на северният край на острова, гледката се променя, скучните, кафяви скали се превръщат в черен базалт, обрасъл с ниски, зелени храстчета. Красиво е..
Някой да има идея за какво може да в тази пирамидка???
Гледайки с възхита битката, между водата и скалите, реших, че местенцето е прекрасно да изпуша една лула на спокойствие. А вярно, загубих я...
Е, време е да престана да се оплаквам и да си обирам парцалите към следващата точка от дневният ред, че ми останаха само 4 часа.
Всъщност, излизайки на главният път, вижам че Cuevas de los Verdes се намира на някакъв си кирлив километър.
Идеално.
Голямата пощадка всъщност е чакалнята, а отзад е изхода на пещерата, входа се намира вляво от мен. А малката тълпа вдясно чака за билети. И тук 8 евро. Настроението вече ми се беше скофтило малко, заради лулата, но пък така и така съм дошъл дотук за да влезна, няма смисъл да се муся и да си развалям плановете.
Тук ще ви предложа много малко снимки, защото в пещера поначало трудно се снима, а и да си бях взел триногата все тая. Влиза се на големи групи, заедно със екскурзовод и няма никакво време за опъването и, пък и постоянно някой те побутва да мине край теб.
Преди да навлезем, екскурзовода ни обяснява някои дребни подробности.
Всъщност това е 7 километров тунел, започващ от вулкана /Корона/, намиращ се наблизо, и стигащ до брега. Всъщност Jameos de Agua е неговият естествен край.
Не знам какво разбираше той от пещери, но за него беше страшно вълнуващ факта, че независимо от температурата на повърхноста, в пещерата тя винаги е постоянно, около 20-25 градуса... Тези хора на какво ги учат в училище...
С ръка на сърцето мога да заявя, че почти не си стураваше парите. Особено ако някога сте виждали нашенските пещери. Вътре няма нищо забележително, подходящо поставено осветление и тук там музика, напомняща ми дяволски много за църковните грегориански хорали...ужасно депресиращо впрочем.
Има си и сцена, около нея са наредени има/няма 200 стола, явно понякога идват и доста големи групи. Екскурзовода ни обясни някои дреболии относно образуването на вулканите, след което продължихме.
Тези застинали капки са красиви.
Между другото, от всичките 7км тунел, отворен и пригоден за посеттели е само един от тях, като маршрута се вие на три различни нива. На много места трябва да се свиеш наполовина, за да минеш. Като се замисля, единственият човек, на когото не му се наложи да се навежда никъде, беше едно 7/8 годишно момиченце, на места тавана се намираше на 3/4 см над главата и.
Стигнахме и до основната забележителност. Голяма подземна кухина с неверояна акустика, по думите на екскурзовода. Помоли ни да говорим много тихо, защото шума от нашите гласове можел да бъде опасен. След това помоли една жена да вземе камък и да го хвърли надолу, за да можем да се уверим в невероятната, естествена акустика. Всички се заляха от смях, когато камъка цопна в дълбоко 10 сантиметра езерце.
Водата му беше толкова чиста и прозрачна, че се бе превърнало в перфектното огледало. Нормално, водата в него не е дошла от някоя река, а се е прецеждала дълго време, минавайки през скалите, които са играели роля на гигантски филтър. Красота. Единственото нещо, което си струваше влизането в тази пещера.
Пет минути по- късно бяхме навън и аз със съжаление разбрах, че посещението на Mirador del Rio се отлага по една много прозаична причина- след около 400 снимки, макар и без светкавица, бях останал без батерия.
Естествено, бих могъл да отида и да го видя, не ми е нужен фотоапарат за целта, но тъй като ми се иска да споделя със вас, това което виждам, реших да отложа.
Е, доскоро.
Не спирай! :))))))))
С поздрави!
Защото най-скапаният обектив или триножник е този, който си оставил вкъщи, когато ти потрябва.
Меду другото, точно когато бях слязъл там, на плажа, телефона реши да ми пусне Circle of life на Елтън Джон, комбинацията беше разбиваща.
22.12.2010 14:59
04.07.2012 19:06
2. zaprehoda
3. Вeско Петров
4. Breathe
5. Felixkotkov
6. Naire
7. Bapha
8. Любим линк
9. Любим линк
10. dorichela
11. Snooper
12. grandoman
