И ето я четвъртата, последна част от пътуването.
   Сутринта се събудих с прекрасно настроение. Плажа изглеждаше все така красив...



   ...рибарите явно бяха стояли цяла нощ, двама замалко да се спънат в палатката, докато я сгъвах. Бяха решили да минат напряко и не предполагаха, че ще открият криминални елементи из храстите. {:
   Между вдругото сутринта, преди да потегля от Торремолинос, изкарах кучето на разходка и забравих торбичките за изпражненията в джоба си, а те се оказаха много удобни да си събера акумулираният предната вечер боклук.
   Час по- късно вече въртях педалите, вързал боклука за кормилото. И точно видях кофи за боклук край пътя, когато видях в далечината комплект дисаги, клатушкащи се на багажника на едно колело. Тъй като беше първият велопътешественик, който виждах, реших да го настигна и боклука...ами все ще има и други кофи.



   За мой късмет човека караше доста бавно- има/няма 10 км/ч, което за мен си беше бавничко, но пък ми помогна да го настигна лесно. Пък и знаех, че след няколко километра следва един доста сериозен баир, та нямаше смисъл да бързам излишно.
   Велосипедиста се оказа германец, Стефан /не Щефан, питах го специално/.Историята му доста ми напомни за мен самият на моменти. Беше на около 55 години може би. Една сутрин си седял до прозореца, пиел кафе със сандвича и си чел вестника и изведнъж мернал снимка на Мароко. Решил че няма за кога повече да чака и месец по- късно се метнал на самолета за Лисабон /евтини били билетите/. Мерак му било да види и малко от Португалия преди да мине през Испания и да се качи на ферибота. Жена му и дъщерите му не били във възторг, но им обещал до Коледа да се прибере. 
   Тук вече почна да ме дълбае отново онзи червей, който почна да ме яде преди години, когато за пръв път видях една снимка на планините Атлас в National Geographic…



   …тогава бях решил да направя една 10 дневна обиколка с мотора, само дето се повреди и нищо не стана. От друга страна приблизителният маршрут може и да се направи и с колело, така че защо да не...
   Така, в сладки приказки приближихме баира- около 6/7км стабилен наклон.



   Пътя се стесни така че минах зад него и като дръпна тоя мити германец...направо ми скри шапката. Мисля че ме изпревари поне с километър на върха... Ама друго са си тънките гуми ей..../да де...и здравите крака.../



   Тук съм с него на най високата точка от прохода /350-360 метра някъде мисля...имаше табела, но не и обърнах внимание/.
   Също така тук е и най- тясната част на гибралтарският проток...



   ...и зад мен се вижда Мароко.
   Тук се разделихме със Стефан, бързаше да стигне до Алхесирас и още днес да се прехвърли в Африка, а аз имах нужда от сутрешно кафе и зареждане на батериите. А да, успях да и хвърля и боклука. Като разправях на Стефан какво е и защо го нося все още се спука от смях.
    Тук се запознах и с Ханс- холандец, пътуващ с каравана.

 
   Разказа ми, че от над 20 години пътувал и работел из Южна Америка /така и не го попитах какво/. Преди няколко години се залюбил за венецуелка и се оженили. После се пенсионирал, прибрали се в Холандия, но не го свъртало на едно място. Така бил свикнал все да е на път, че в апартамента му било тясно. Купили караваната, потеглили...и така...
   След около два часа реших че е време да потеглям и рабрах, че за пореден път съм спукал задна гума /бахти, затуй било толков зор да въртя на горе.../. Още имаше въздух в нея, прецених, че ако я понадуя с помпата ще издържи до бензиностанцията, 2км по- надолу. Просто не ми се разтоварваше колелото в момента, отнема поне половин час. Бях неприятно изненадан обаче- компресора на бензиностанцията се плащаше, в Испания на почти всички бензиностанции е беплатно, но явно последните години са се овълчили. Нямах намерение да плащам и продължих с мека гума надолу. Честно казано- голям зор. Наклона е добър, имаше доста трафик, движех се с над 50км/ч, но заради меката гума, цялата задница на колелото играеше и ми беше малко трудно да го удържа, особено на завоите. Добре че в Алхесирас имаше друга бензиностанция и там можах да я напомпам добре. Продължаваше да губи въздух, но издържа до вечерта, когато я смених.

   От тази част на пътуването нямам снимки. Като цяло беше доста неприятно. Самият Алхесирас е доста грозен град и, преполагам, се е разрастнал само благодарение на пристанището. Единственият път, който можех да хвана беше магистралата- просто друг път не съществува. Разрешено е за колела, но е супер изнервящо с целият този трафик. 
   Този ден успях да стигна почти до Естепона. Наложи се да разпъвам бивака на тъмно и едва намерих походящо място. Бях забравил за смяната на часовете от предната вечер и още към 7 мръкна. Спах неспокойно, наблизо минаваше магистралата и шума беше доста неприятен. По- неприятното беше, че ми оставаха грубо 120-130км до Торремолинос а място за опъване на палатка в тази зона почти няма- всичко е зверски застроено. В крайна сметка се обадих на приятел да го предупредя, че ако не успея да се добера същата вечер до вкъщи, то ще му се обадя да ме вземе с микробуса. Глупаво е да си на 20/30км от вкъщи и да търсиш къде да спиш, след като има как да се прибереш. 





   За моя изненада километрите се топяха доста бързо и още преди обяд карах по плажната алея на Марбея.







   Задната гума /новата/ пак почна да губи въздух, та се налагаше да припомпвам отвреме навреме. Надявах се да издържи, защото беше последната от 6 резервни, които взех с мен.
   Към 2 след обяд стигнах Фуенхирола, град на около 15км от Торремолинос. Там се срещнах с Мачек...

   ...поляк, обикалящ из Европа с колелото. Оставаха му броени дни до полета за Полша и искаше да стигне до Тарифа, преди да се върне до Малага и да опакова колелото. Беше прекосил цялото южно крайбрежие на Испания. Голяма терца. Помогнах му да намери магазин и му казах къде може да намери добро място за спане тази вечер /за разлика от Стефан той избягваше къмпингите/ и се разделихме.
На десетина километра от вкъщи мернах този плакат:



   ...трудно ми е да го преведа точно на български... Буквален превод „Това, което дава цена на пътуването е страха”. Замислих се колко точно е и как се притеснявах преди да потегля... В последствие разбрах, че плаката стои там от 3-4 години. Минавал съм многократно покрай него, но чак сега го забелязах. Както Коста казваше- Няма случайни неща...
   Два часа по- късно вече си бях вкъщи, а още нямаше и 19 вечерта, ударно...



   Равносметката- 10 дни, 50евро, 700км /грубо, както казах километража бая време не работеше/, 6 спукани гуми, мръсна палатка и топло посрещане от майка и куче. 
   Плюс твърдо решение за обиколка на Мароко с колело.