След първото ми крaтко пътуване с колело се чувствах доста въодушевен. Цяло лято, докато работех , се чудех накъде мога да си бия шута когато намеря малко време. Е, лятото време не можех да намеря, та се задоволявах с разходките до съседното село 2/3 пъти в седмицата, около 40км в двете посоки.
   Доста идеи минаха през главата през това време, но като цяло се задържаха само 2- да посетя приятели, живеещи в Севиля /200км по мaгистралите според чичо Гугъл/ и Мароко, където се канех да ходя преди време с мотор. Имаше вариант да се прибера от Алмерия до Малага с колело, но обстоятелствата не го позволяваха. Всъщност Мароко също беше малко в сферата на фантазиите, в крайна сметка това не са 3 дни на палатка...
   Лятото неусетно се изтърколи и се прибрах в Малага. Все още се чудех дали да ида до Севиля и една неделя ми прещрака нещо и заявих, че в петък потеглям. Идеята беше да стигна в Севиля неделя, когато моите хора ще са си вкъщи и да изкарам една почивка до сряда, когато заминват към Кордоба, където работят в момента.
   Този път бях доста по- подготвен- вече имах собствен багажник, както и дисаги за колелото. Липсата на раница по време на пътя ми се отрази страхотно /особено на задните части.../. Вече се бях снабдил и с добро газово котлонче, така че да мога да намаля на максимум излишните разходи, без да се лишавам от качествена храна, без при това да нося 4/5 кила ядене.
    Речено- сторено. Последвалите дни натоварих здраво колелото, за да пробвам кое, къде и как. Въпреки че планирах кратко пътуване, в мен зрееше страха, че няма да се справя. Смешно е като се замисли човек. Знаех, че 70/80км на ден не са ми проблем. Щях да пътувам в цивилизовна страна, чийто език и нрави до голяма степен познавам. Ако закъсам сериозно винаги мога да се обадя да ме приберат, нямах никакви проблеми в това отношение...и въпреки това бях неспокоен. Споделих тези си притеснения с приятел, човека ме тупна по рамото, връчи ми карта на Андалусия и ми заяви, че ще се видим след седмица. Окуражаващо.
   Въпреки всичко това в петъчният ден свалих колелото по стълбите и го натоварих. Не можах да го претегля, но грубо, заедно с товара, тежеше около 35/40кг.

   Бях се презастраховал- споменах на много хора за този ми план и от срам нямаше да се откажа.
   Тръгнах доста по- късно от планираното- към 10 часа, дисагите ги бях натъпкал още предният ден, но сутринта ме домърза да ставам рано. Първите километри трябваше да са по доста натоварен път, но 2/3 седмици по- рано бях открил черен път, минаващ край реката, който покриваше кажи речи 20км от предвиденият маршрут, което си беше чиста далвера. Единственият недостатък бе, че трябваше да пресека реката, но брода беше плитък, водата стигаше едва едва до осите на гумите.

   Този страшен звяр ме изпрати по пътя.
   Така и не бях планирал определен маршрут, реших да избирам на момента. Носех в себе си карта на Андалусия за да мога приблизително да се ориентирам в посоките. Подминавайки първото село по пътя /Картама/ излязох на доста хубав, но и натоварен главен път. Огледах картата и забелязах, че ако хвана в обратна посока, то започва друг и явно второстепенен път, което е за предпочитане, когато си с колело.

   Пътя се оказа доста живописен, редуваха се плавни спускания и изкачвания. Трафик почти нямаше, което беше страхотно, още повече, че все още срещах затруднения с доста тежкото колело. 

   Всъщност основно се дразнех от доста ниската си скорост, бях свикнал да се движа с поне 20/25км/ч,  сега едва поддържах 10/15, което ме караше да се чудя дали не се бях поизсилил и дали ще успея за взема разстоянието за 3 дни.
    Целта за деня беше язовира Ел Чоро. Всъщност името му от близо 60/70 години е „граф Гуадалхорсе”, но хората и до ден днешен си го знаят по старому. Пътят, който избрах, минаваше през село, което никога не бях чувал, но скоро няма да забравя.


 

   Нарича се Касарабонела и се намира по средат на едно 15 километрово стръмно изкачване. Малко преди баира се разминах с колоездач, който френетично започна да размахва юмрук, поздравявйки ме.  Реших, че човека се радва да види някой да пътува с колело.

   Всъщност до селото се добрах бутайки, бях останал без въздух, когато се добутах до началото и очите ми светнаха виждайки прясна вода /моята го докарваше вече на чай/.

   2/3 км по нататък видях едно симпатично заведение и реших, че съм си заслужил първото кафе за деня.

   Вече беше около 3 след обяд, но не помня колко километра бях покрил, може би 40тина.

   Гледка от селото към изминатият път.

   Селцето беше много симпатично и макар бармана да беше малко дръпнат разбрах, че често минават колоездачи. Всъщност пътя бил проход през планината с височина около 900м и ми оставал още доста път при наклон около 10%, което си е доста сериозно. Чак сега разбрах защо пича в ниското ме е поздравявал толкова ентусиазирано, заради смелоста да поема по точно този път явно.
   Уж си пиех кафето спокойно, но някак си не ме свърташе. Беше вече след обяд,  исках да отхвърля повечко километри преди да е стъмни. Пък и нали край язовира бях планирал да спя...
   Накрая се натоварих на колелото и продължих на горе, по пътя. По едното време улицата се разели на две и не знаех накъде да поема, но като се знам що за карък съм, реших, че по- стръмната е моята. След, може би, 200-300 метра гледам насреща се спуска колоездач, та му махнах да спре да го питам. Оказа се момче на 13 години, което ме накара да се върна и да поема другото разклонение. Всъщност имал малко работа в моята посока, та ме поизпрати едни 3/4км. Разказа ми играта този хлапак...докато се потях с тежкото колело и пуфтях като парен локомотив, той само дето не правеше кръгчета около мен, докато ме питаше за какво ли не. Оказа се, че баща му е собственик на местният магазин за велосипеди /неговият струваше едно 2 хиляди поне/ и често излизали да покарат по 80/90км с пистовите, а момчето с планинският почти всеки ден катерел прохода...
   Малко след като ме остави наклона се увеличи и аз, срам не срам, пак забутах геройски.

   Селото от високо.
   Поне беше красиво, пътят се виеше между боровите дървета и сянка се намирше, което си беше истинска благодат.

   Честно казано дори не разбрах кога съм стигнал най- високата точка на прохода, няма табели, нищо...само един пес ме залая, но и той се кротна като се поотдалечих.
   Спускането беше невероятно, много красиви пейзажи, огромни скали...чувствах се като в някоя приказка, не знам защо, в главата ми изникна мисълта за „Властелина на пръстените”. 


 

   Планината от другата ми страна беше много по- красива, но светлината не позволявше да се снима.

   То и на мен много не ми се спираше, беше истинко удоволствие да се спускаш с 40км/ч след толкова дълго и бавно катерене.
   По някоето време започнах да се чудя няма ли да се появи най- сетне Ардлес, селото в близост до язовира. Времето беше понапреднало, а наоколо нямаше нито едно подходящо място да опъна палатка. Пък така или иначе исках да си купя две бутилки вода за готвене и пиене, защото наличната нямаше да стигне доникъде.


 

   Най- сетне...
   Селцето е малко и много приятно, предполагам би било истинско удоволствие да седне човек да пие кафе, но аз бях супер уморен, а вечерта наближаваше с бързи темпове...

   На излизане от селото мернах едни много красиви цветя...



   ...Петльов гребен им викали.

   Час по- късно мястото за спане е избрано. 84км през първият ден, никак не е зле.

   Наложи се манджата да я приготвям по- тъмно. Реших, че наближи ли 7 вечерта трябва вече да се установявам, защото да готвиш на фенерче си е неудобна работа. Или, най- малкото, трябва да се снабдя с челник.

   Въпреки натрупаната умора ми беше много трудно да заспя. Това толкова години наред да си лягаш къмто 2 часа сабахлян, а сега в 9 вечерта да няма какво да правиш...  Добре че в телефона съм си заредил книги и все още има батерия.

   Нищо по- хубаво от прясно кафе рано сутрин.
   Сутринта мързеливо си събрах багажа и към 9 часа завъртях педалите. Обаче нещо се скапа километража, ръчках го, нагласях му сензора- не и не, не работи. Като последна опция реших, че батерият на сензора може да е сдала багажа, така че в следващото село ще видя да я сменя.
   Денят започна приятно, слънцето напичаше, а пътя леко се изигаше нагоре. След около 15км /по карта/ видях старото укреплние на Теба.

   Селото се оказа точно зад хълма и нали трябва да ми е гадно- 2км стръмен баир. Изплюх си дробовете докато го кача...

   Но пък гледката отвисоко си струва...
   Намерих набързо часовникарски магазин, жената вместо да се засили да ми вземе парите, изкара един уред да провери дали батерият има ток. Пълна беше проклетията, за мое огромно съжаление. Съжаление, защото ознчава, че проблема е  в километража, а без него е някак си тегаво. Помага ти да поддържаш ритъм, освежава те, когато виждаш изминатите километри, макар и да нервира, когато понякога се движех твърде бавно.
   Така или иначе нищо не можех да направя по въпроса, така че монтирах отново батерията и се спунах към главният път. И изненада- проработи....  в последствие се оказа, че когато скороста ми падне под 9/10км/ч спира да работи, което означава повечето баири, а те никак не бяха малко.
   Вече полудоволен продължих и след няколко километра...

   ...смених провинциите.



   Докато предният ден карах през планината, заобиколен от борова гора, то днес навсякъде се простираха полета.
   Към 3 след обяд стигнах до El Saucejo с надеждата да си купя буркан боб и малко зарзават за вечеря. Имах още останало зеле и предвкусвах отсега как хубаво ще си сготвя. 

   Оказа се че в селцето им празник и на центъра  разположен „средновековен” панаир. Е почти всички платки бях затворени по това време, но пък си взех парче пица и кола...супер вкусно ми беше.
   Така и не можах да напазарувам, разглезен покрай туристическите градове не бях преценил, че в селата магазините затварят по обяд, така че яхнах отново бялото магаре и продължих напред.
   Пътя продължи със стръмни изкачвния и спускния и към 5 стигнах до Вилануева де сан Хуан. За да ми е още по- хубаво, селото беше разположено по- нависочко...


 

   Наложи ми се да почакам около час, за да отвори магазина. Прецених, че надали ще стигна навреме до Морон де ла Фронтера, та реших да спя някъде наблизо. Пък и вече бях навъртял около 75км, достатъчно за деня.
   Отне ми доста време да открия подходящо място, наоколо всичко е или маслинови насаждения или прясно изорани, открити отвсякъде ниви. Имаше и малки горички, но основно по стръмни склонове, място за палатка нямаше. Най- сетне открих една позарязана къща покрай малка нива и опънах лагер на верандата.

    ...от колко време те мисля...
   Бях си заредил бутилките с вода още в селото, така че като се стъмни добре се разхвърлях и се поизкъпах, че се бях вмирисал като пор. Водата си беше доста студена, така че когато се пъхнах, подсушен, в спалният чувал се почувствах прекрасно.

   Сутрешната гледка.
   Постарах се да стана рано и да си събера бързо  багажа преди да се е появил собтвеника на имота. За късмет вече бях приключил с баирите, предстояха ми основно спускания по широк, хубав път. Движех се с около 55км/ч и само лошите спирачки ме караха да се ограничавам...

   В Морон де ла Фронтера спрях за да пия кафе и да е погрижа за някои физиологични нужди. Бях обаче жестоко разочарован...

 Честно майна, как може да съществува подобна тоалетна в центъра на Испания през 21 век....водата от чешмата се оттича по тръба на пода и оттам в сифона, който се вижда...бахти..и това на фона на...

   ...не е нормално и това е...
   Изпих си кафето, всъщност пих 2, нуждаех се от време да позаредя батериите на камерата и телефона, но и някак си имах нужда от второто. Срещнах доста затруднения да изляза от селото в нужната ми посока. Бях отбелязал на кртата, че в посока Севиля излиза второкласен път, проблема беше, че този път не беше отбелязан на нито една табела. Слава богу, мерна се колоездач и той ме упъти.

   Последваха десетки скучни километри, тук вече бях благодарен, че километража работи. Поле, равно като тепсия, въртиш и имаш усещането, че седиш само на едно място. Единствено смяната на цифрите на екранчето ти подсказват, че все пак се движиш в пространството.

   Наближавайки Алкала де Гуадайра видях някакво укрепление. Мислех да се приближа и разгледам, но явно беше частна собственост и бях посрещнат от див лай.

   Завъртях се около него, колкото да му щракна някоя снимка и си бих шута.
   Оттам започна трудното. Всички пътища за влизане в Севиля водеха през магистралата, въртях се като муха без глава, питах, и пак и пак... Отне ми над 2 часа докато намерих един черен път край жп линия, който влизаше в Севиля. Там се засякох с един холандец, колоездач, той пък се оплака че от 2 часа не може да излезе...разменихме информация и всеки по пътя си.

 
   Ураааааа

   Продължението тези дни...

Хубав постинг. Браво!!!