Постинг
04.07.2010 16:21 -
Песен до Слънцето
Автор: voinyt
Категория: Изкуство
Прочетен: 3891 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 04.07.2010 16:25
Прочетен: 3891 Коментари: 4 Гласове:
5
Последна промяна: 04.07.2010 16:25
Това е едно разказче, пратено ми по скайп от моя приятелка.
Нямам идея кой е авторът, но разказът е страхотен, затова го споделям и с вас.
-=- Песен до Слънцето -=- Здравей... Мина толкова, много време, откакто не съм те виждала... Да знам, в друга галактика отиде... Да, знам... беше ужасно... Но сега, отново ме огряваш.. Ръцете ти, отново стигат пак до мен... Нежно ме галят, по бялата ми, мека кожа... Лекичко дразнят, карат я да червенее... А аз се отпускам на топлината ти и се наслаждавам на ласките ти... Поглези ме... Здравей... Помниш ли ме? Аз бях онова момиче, което само избяга от теб... Онова доброто, силното, сърцатото, забавното... Момичето, което само поиска да избяга в мрака... Ти знаеш, Слънце, ти беше там и видя всичко... Нося якето, което ми остави, за да ти го върна... Не ме съди, така беше най-добре... Замълчи, не казвай нищо! Недей и да мислиш дори! Момента е толкова първичен и истински... Просто остани при мен! Остани при мен и чуй моята песен... моят глас... моето стенание... дъхa ми, идващи от мрака за теб!
*** Някъде, някога вървях из нищото. Пътят за Никъде беше прашен и безлюден, сякаш времето беше спряло. Не бях виждала хора от дни и бях щастлива, че успях да избягам от Големия град и малките хора. Денят беше задушен и непоносимо горещ. Бях мръсна и рошава. Кожата ми изгоряла от жегата беше суха и раздразнена. Дънките, прокъсани, оръфани и вехти, ме жулеха при всеки допир, при всяка крачка, като камшичета, ме караха да вървя напред и само напред. Бях мръсна, изтощена и накрая на силите си, но бях себе си... А пътят все така безлюден и денят все така горещ и задушен. Бяха изминали часове от единствената кола, която беше минала покрай мен. Детето на задната седалка ми се усмихна от прозореца... Усмихнах се и аз и се замислих, че и аз и колата отиваме към хоризонта, където грееше слънцето... - Дали ще се срещнем там, мило детенце? - попитах се, и продължих крачка след крачка, с лекичка усмивка. Не знам кой ден от седмицата беше, не знам колко часа беше, не помня дори и месецът и се радвах на този факт от сърце. Толкова е хубаво човек да се откъсне от ежедневието... Без да мисли - без повод, без думи - Просто импулс! Обядът беше минал, ако съдех по жегата. Полетата още бяха зелени, но връхчетата на дългите стръкове трева бяха почнали да изгарят, под жестоките парещи лъчи. Накъдето и да се обърнех бяхме само аз , пътя и полетата. Дървета нямаше. От време на време чувах щурци и в далечината виждах, рядко, някоя-друга птица да лети бавно и уморено на Някъде. В мислите ми ехтеше песен на Маргаритис - "Пътища, които водят до никъде". Ритъмът и съвпадаше с крачките ми, а инструментът с погледа ми. Летях с очите си из далечините. Не мислех за миналото - то беше мрачно и студено... Не мислех за бъдещето - исках да е изненада. В онзи момент - живеех за самия миг! Отбих от пътя и влязох малко навътре в полето - исках да поседна. Намерих точното място, достатъчно далеч от пътя и същевременно не чак толкова, че да ми липсва той. Не че беше различно от останлата част от полето, но така го почувствах и се свлякох, прималяла на тревата. Бях свалила потника си, задушаваше ме и лежах на тревата със затворени очи, но будна и наслаждавайки се на свободата си. Не исках да заспивам, щях да пропусна момента. Беше изминало около час и нещо, усетих лек влажен полъх да минава през тялото ми. Кожата ми настръхна и тръпки полазиха от пъпчето, през коремчето към гърдите ми.. Отворих очи - синьо небе, малък пухкав облак... Затворих ги отново... - Студена вода? - внезапен мъжки глас ме стресна. Надигнах се леко и видях човек, който стоеше прав прeд мен. Не го виждах добре, слънцето го огряваше прекалено силно и едва успявах да различа силуета му. По гласа му познах че е по-голям от мен. - Удобно легло? - предложих му аз в замяна, на това, да утоли жаждата ми. Той се усмихна и ми подаде да пия от манерката му. - Къде го, това удобно легло? - Навсякъде, където погледнеш - отвърнах аз, шеговито показвайки му тревата с поглед. Облегнах се на лактите си, без да се притеснявам, че съм без дреха, и че той вижда гърдите ми. Бях права - той беше по-голям от мен. Висок, добре сложен, с къдрава тъмна коса. Не виждах очите му - беше ги притворил. Легна странично, до мен и се облегна на ръката си. Запалих цигара и отново се отпуснах по гръб. - Задушен ден - отбелязох аз. - Сигурно ще вали - каза го така, сякаш влагаше надежди и молби в думите си. Подхванахме лек, лежерен разговор за да се опознаем. Говорехме за всичко и нищо, шегувахме се, флиртувахме.. Не усещах как минава времето и става по-хладно и по-хладно. - Къде отиваш, мило наранено момиче? - попита ме той, с лека едва доловима усмивка. - Към слънцето, а ти? - отговорих аз самоуверена и правейки се, че не забелязвам факта, че ме е усетил. - Към тъмнината отивам аз - отвърна той, също толкова самоуверено. Имаше нещо в този мъж... Нещо така познато и хубаво, и някак опасно. Интересен беше, непознат и за двама ни и в същото време сякаш съм го срещала. В гласа му долавях нотки на несигурност и страх, на моменти звуците му трепереха и това ми харесваше. Съскаше в дадени думи - и това ми харесваше... Запали цигара и той и издуша бавно дима над тялото ми. Имах чувството че димът заспа над мен - толкова беше горещо и задушно. Усмихнах се и взех цигарата от ръцете му, за да си дръпна и аз. А той ме целуна отстрани на коремчето. Хвана ме гъдел, но лапнах цигарата, за да убия смеха... и той го усети и се придвижи с устни странично надолу към талията ми... Смехът не ми се размина, за жалост... ;} Имаше катинарче около устните, което ме гъделичкаше стабилно. - Имаш прекрасен смях! - отбеляза той, ехидно. - А ти ме изчервяваш - скастрих го аз. Продължи да ме целува по тялото, без изобщо да ме докосва с друго освен устните си. Надигна се и си взе цигарата. Издиша, бавно, от никотиновото удоволствие, обърна лицето ми към него и ме целуна страстно... ...Отнякъде се чу далечен тътен на гръмотевица. Все още се целувахме, но вече и ръцете му се включваха. Разкопчаха бавно и умело копчетата на дънките ми. Целуваше ме бавно и шепнеше, че съм страхотна.... Целувах го и молех, да не спира. А ръката му неусетно се настаняваше между краката ми, над бельото ми. Побираше ме в шепата си и това ме подмокряше, неудържимо.... ...Когато дъждът заваля, той беше вече в мен. Тялото му ме предпазваше от студените едри капки. Не ми пукаше от нищо. Чувствах се безобразно хубаво и можех да откарам цяла вечност така... Любехме се страстно и всякак, дъждът ни валеше страстно и всякак и охлаждаше телата ни... Йоргос Маргаритис - "Пътища които водят до никъде", звучеше през цялото време, в главата ми, но този път даваше такт на тялото, вместо на крачките ми... ...И така през цялата нощ... Събудих се следобяд на другия ден. В същото удобно легло. Не помня, кога се бях облекла. Бях сама и слънцето отново грееше безмилостно. Земята и аз бяхме изсъхнали. Непознатият си беше тръгнал, след като съм заспала, някъде малко преди изгрев. Беше ме завил с коженото си яке и си беше отишъл. Седнах и запалих цигара. Издишах, бавно, дима и си припомнях нощта с нескрита усмивка. Поседях си около час, после се изправих, взех якето му с мен. Реших да му го върна някой ден... Излязох на пътя и се огледах. В далечината бързо се приближаваше нова кола, този път имаше куче на задната седалка: - Дали ще срещнем там, рошльо? - Попитах го аз, наум, и се усмихнах... - Хмм... нещо липсва? ...а да, сетих се! : ...Δεν με νοιάζει, μη σε νοιάζει Οι δρόμοι που τραβάμε κι ο δικός σου κι ο δικός μου Στο πουθενά μας πάνε .... ... Затананиках аз и продължих отново по пътя за Никъде...
Нямам идея кой е авторът, но разказът е страхотен, затова го споделям и с вас.
-=- Песен до Слънцето -=- Здравей... Мина толкова, много време, откакто не съм те виждала... Да знам, в друга галактика отиде... Да, знам... беше ужасно... Но сега, отново ме огряваш.. Ръцете ти, отново стигат пак до мен... Нежно ме галят, по бялата ми, мека кожа... Лекичко дразнят, карат я да червенее... А аз се отпускам на топлината ти и се наслаждавам на ласките ти... Поглези ме... Здравей... Помниш ли ме? Аз бях онова момиче, което само избяга от теб... Онова доброто, силното, сърцатото, забавното... Момичето, което само поиска да избяга в мрака... Ти знаеш, Слънце, ти беше там и видя всичко... Нося якето, което ми остави, за да ти го върна... Не ме съди, така беше най-добре... Замълчи, не казвай нищо! Недей и да мислиш дори! Момента е толкова първичен и истински... Просто остани при мен! Остани при мен и чуй моята песен... моят глас... моето стенание... дъхa ми, идващи от мрака за теб!
*** Някъде, някога вървях из нищото. Пътят за Никъде беше прашен и безлюден, сякаш времето беше спряло. Не бях виждала хора от дни и бях щастлива, че успях да избягам от Големия град и малките хора. Денят беше задушен и непоносимо горещ. Бях мръсна и рошава. Кожата ми изгоряла от жегата беше суха и раздразнена. Дънките, прокъсани, оръфани и вехти, ме жулеха при всеки допир, при всяка крачка, като камшичета, ме караха да вървя напред и само напред. Бях мръсна, изтощена и накрая на силите си, но бях себе си... А пътят все така безлюден и денят все така горещ и задушен. Бяха изминали часове от единствената кола, която беше минала покрай мен. Детето на задната седалка ми се усмихна от прозореца... Усмихнах се и аз и се замислих, че и аз и колата отиваме към хоризонта, където грееше слънцето... - Дали ще се срещнем там, мило детенце? - попитах се, и продължих крачка след крачка, с лекичка усмивка. Не знам кой ден от седмицата беше, не знам колко часа беше, не помня дори и месецът и се радвах на този факт от сърце. Толкова е хубаво човек да се откъсне от ежедневието... Без да мисли - без повод, без думи - Просто импулс! Обядът беше минал, ако съдех по жегата. Полетата още бяха зелени, но връхчетата на дългите стръкове трева бяха почнали да изгарят, под жестоките парещи лъчи. Накъдето и да се обърнех бяхме само аз , пътя и полетата. Дървета нямаше. От време на време чувах щурци и в далечината виждах, рядко, някоя-друга птица да лети бавно и уморено на Някъде. В мислите ми ехтеше песен на Маргаритис - "Пътища, които водят до никъде". Ритъмът и съвпадаше с крачките ми, а инструментът с погледа ми. Летях с очите си из далечините. Не мислех за миналото - то беше мрачно и студено... Не мислех за бъдещето - исках да е изненада. В онзи момент - живеех за самия миг! Отбих от пътя и влязох малко навътре в полето - исках да поседна. Намерих точното място, достатъчно далеч от пътя и същевременно не чак толкова, че да ми липсва той. Не че беше различно от останлата част от полето, но така го почувствах и се свлякох, прималяла на тревата. Бях свалила потника си, задушаваше ме и лежах на тревата със затворени очи, но будна и наслаждавайки се на свободата си. Не исках да заспивам, щях да пропусна момента. Беше изминало около час и нещо, усетих лек влажен полъх да минава през тялото ми. Кожата ми настръхна и тръпки полазиха от пъпчето, през коремчето към гърдите ми.. Отворих очи - синьо небе, малък пухкав облак... Затворих ги отново... - Студена вода? - внезапен мъжки глас ме стресна. Надигнах се леко и видях човек, който стоеше прав прeд мен. Не го виждах добре, слънцето го огряваше прекалено силно и едва успявах да различа силуета му. По гласа му познах че е по-голям от мен. - Удобно легло? - предложих му аз в замяна, на това, да утоли жаждата ми. Той се усмихна и ми подаде да пия от манерката му. - Къде го, това удобно легло? - Навсякъде, където погледнеш - отвърнах аз, шеговито показвайки му тревата с поглед. Облегнах се на лактите си, без да се притеснявам, че съм без дреха, и че той вижда гърдите ми. Бях права - той беше по-голям от мен. Висок, добре сложен, с къдрава тъмна коса. Не виждах очите му - беше ги притворил. Легна странично, до мен и се облегна на ръката си. Запалих цигара и отново се отпуснах по гръб. - Задушен ден - отбелязох аз. - Сигурно ще вали - каза го така, сякаш влагаше надежди и молби в думите си. Подхванахме лек, лежерен разговор за да се опознаем. Говорехме за всичко и нищо, шегувахме се, флиртувахме.. Не усещах как минава времето и става по-хладно и по-хладно. - Къде отиваш, мило наранено момиче? - попита ме той, с лека едва доловима усмивка. - Към слънцето, а ти? - отговорих аз самоуверена и правейки се, че не забелязвам факта, че ме е усетил. - Към тъмнината отивам аз - отвърна той, също толкова самоуверено. Имаше нещо в този мъж... Нещо така познато и хубаво, и някак опасно. Интересен беше, непознат и за двама ни и в същото време сякаш съм го срещала. В гласа му долавях нотки на несигурност и страх, на моменти звуците му трепереха и това ми харесваше. Съскаше в дадени думи - и това ми харесваше... Запали цигара и той и издуша бавно дима над тялото ми. Имах чувството че димът заспа над мен - толкова беше горещо и задушно. Усмихнах се и взех цигарата от ръцете му, за да си дръпна и аз. А той ме целуна отстрани на коремчето. Хвана ме гъдел, но лапнах цигарата, за да убия смеха... и той го усети и се придвижи с устни странично надолу към талията ми... Смехът не ми се размина, за жалост... ;} Имаше катинарче около устните, което ме гъделичкаше стабилно. - Имаш прекрасен смях! - отбеляза той, ехидно. - А ти ме изчервяваш - скастрих го аз. Продължи да ме целува по тялото, без изобщо да ме докосва с друго освен устните си. Надигна се и си взе цигарата. Издиша, бавно, от никотиновото удоволствие, обърна лицето ми към него и ме целуна страстно... ...Отнякъде се чу далечен тътен на гръмотевица. Все още се целувахме, но вече и ръцете му се включваха. Разкопчаха бавно и умело копчетата на дънките ми. Целуваше ме бавно и шепнеше, че съм страхотна.... Целувах го и молех, да не спира. А ръката му неусетно се настаняваше между краката ми, над бельото ми. Побираше ме в шепата си и това ме подмокряше, неудържимо.... ...Когато дъждът заваля, той беше вече в мен. Тялото му ме предпазваше от студените едри капки. Не ми пукаше от нищо. Чувствах се безобразно хубаво и можех да откарам цяла вечност така... Любехме се страстно и всякак, дъждът ни валеше страстно и всякак и охлаждаше телата ни... Йоргос Маргаритис - "Пътища които водят до никъде", звучеше през цялото време, в главата ми, но този път даваше такт на тялото, вместо на крачките ми... ...И така през цялата нощ... Събудих се следобяд на другия ден. В същото удобно легло. Не помня, кога се бях облекла. Бях сама и слънцето отново грееше безмилостно. Земята и аз бяхме изсъхнали. Непознатият си беше тръгнал, след като съм заспала, някъде малко преди изгрев. Беше ме завил с коженото си яке и си беше отишъл. Седнах и запалих цигара. Издишах, бавно, дима и си припомнях нощта с нескрита усмивка. Поседях си около час, после се изправих, взех якето му с мен. Реших да му го върна някой ден... Излязох на пътя и се огледах. В далечината бързо се приближаваше нова кола, този път имаше куче на задната седалка: - Дали ще срещнем там, рошльо? - Попитах го аз, наум, и се усмихнах... - Хмм... нещо липсва? ...а да, сетих се! : ...Δεν με νοιάζει, μη σε νοιάζει Οι δρόμοι που τραβάμε κι ο δικός σου κι ο δικός μου Στο πουθενά μας πάνε .... ... Затананиках аз и продължих отново по пътя за Никъде...
Следващ постинг
Предишен постинг
1.
loran -
Дано остане слънчогледово!
04.07.2010 18:17
04.07.2010 18:17
Дано остане слънчогледово!
цитирай
2.
muhaninja -
хубавко е !
13.07.2010 15:51
13.07.2010 15:51
Поздрави!
цитирайPozdravi ot Berlin, dobre napisano... Iznenadvam s eponjakoga 4e ima i myje v koito nejnata strana ne e zakyrnjala-ili pone ne se pravjatna golemi geroi kato ja otri4at.Pozdravi.
Izvinjavaj ama tuka v hotela njamat kiriliza.
цитирайIzvinjavaj ama tuka v hotela njamat kiriliza.
...
цитирайТърсене
Блогрол
1. Ламбо
2. zaprehoda
3. Вeско Петров
4. Breathe
5. Felixkotkov
6. Naire
7. Bapha
8. Любим линк
9. Любим линк
10. dorichela
11. Snooper
12. grandoman
2. zaprehoda
3. Вeско Петров
4. Breathe
5. Felixkotkov
6. Naire
7. Bapha
8. Любим линк
9. Любим линк
10. dorichela
11. Snooper
12. grandoman