Преди време, в България, по едно или друго време съм имал "Балкан". Голямо колело, не мога да не го призная. След време навлязоха планинските бегачи, но не можех да си ги позволя. По късно, пристигайки в Испания, успях да си купя едно Бианчи, втора ръка, успях да му навъртя около 6/7 хиляди километра следващата година /малко работа и прекалено много свободно време/ и се наложи да го захвърля заради счупена вилка. Беше някакъв нестандартен размер и трудна за намиране, следователно скъпа.  Купих после чисто ново колело с преден и заден амортисьор, но месец/два след това го откраднаха.
   И така до декември 2012 бях без колело. Изкарах книжка, купих си кола, хвърлих я, изкарах за мотор, той пък се повреди...и на една разпродажба попаднах на сносно колело с преден и заден амортисьор. Колелото е от евтините, така че амортисьорите са повече за външен вид /и тежест/ колкото от полза. А и първата ми работа беше да сменя врътките на скоростите с такива с палчета. Както и да е. Веднага се обадих на приятел да проверя на работа ли е /инструктора по кормуване на мотора, полигона е на 10тина км от магазина/ и му казах, че ще дойда да му се похваля с нещо. Със срам признавам, че тези десет километра ми отнеха над час...а аз си мислех, че след като преди 4/5 години съм правил по 100км на ден нямам проблеми. Но така малко по малко започнах да го карам всеки ден /работата ми е основно лятото, така че време бол/ докато не се оказа, че правех без проблеми по 70+ км на ден.
   Нормално живея в Малага, но последните две години, лятото, работя в Алмерия, град на 220/230км по магистралата /в последствие, според чичо, се оказа че съм въртял около 250км/. Лека по лека започна да се мярка в ума ми една мисъл...ами ако тръгна  с колелото натам.. Основният ми проблем беше собствената неувереност, недоверието в колелото- което си е супер евтино и като качество, както и липсата на багажник. А не можех да си позволя да дам 25/30 евро за такъв.
   Споделих идеята си с даскала. Между другото той ми подари каска и чантичка под седалката, защото си има нови и не му трябват. Аз лично никога не съм мислил да си взема, глезотии все пак...Е убедих се в удобството от наличието им. Как да е, та той ми предложи да ми услужи със собственият си багажник. Замислих се минута/две, неудобно ми беше малко, и приех. Речено сторено, 4 дни по- късно, събота по обяд, бях натоварил палатка, спален чувал и трипод /за фотоапарата/ върху багажника. 
   Пропуснах да спомена- преди да взема багажника от него бях решил да пробвам да нося палатката и спалният чувал в раницата, което се ока невъзможно. Двете заедно тежат около 6 килограма, а чувала е доста обемист, към него върви надуваема постелка, та просто няма как.
   Отделно си наготвих храна за няколко дни, бях пресметнал, че поне за 3 ще стигна, замразих я, за да издържи повечко време. Взех и някои други нещица, част от които се оказаха излишни. Освен екипа, с които карах, носех дънки и 4 тениски за преобличане вечер, в крайна сметка една беше супер достатъчна. Както и най необходимото естествено- инструменти, фенерче, комплект тенджерка с чинийка за салата и ядене /между другото към тенджерката върви и малка пласмасова дръжка/ щипка, за ползване при готвене/ и не помня какво още, но носех близо 15кг на гърба си. В последствие част от храната се оказа абсолютно излишна, както ще разберете. Мислейки относно тази тема, се сещам за думите на един приятел, който обиколи света с мотор- на път се срещат само хубави хора и ако не очакваш лошото- то няма да дойде /да де, не бяха точно това сумите му, но горе долу това е смисъла/. 
   Та в този ред на мисли, пътем трябваше да мина през приятел да му върна таблета, който той ми даде за да му инсталирам малко игри за внучката. Оказа се, че ще работи в един малък цех за приготвяне на месото за дюнери. Докато разбера какво става- колегата му ми напълни една торбичка с поне един килограм вкусно месо...как да върне човек такъв подарък.
   Та потеглих. Тръгнах с мисълта, че няма да успея, но поне ще опитам, а ако се наложи все има кой да ме прибере. Имах палатка и чувал, но чисто нови. Поледно бях спал в палатка като дете, по комунистическите къмпинги. А на планина /за по ден/ не бях ходил от може би 10 години. Не знаех къде ще спя, защото в Испания закона забранява свободното къмпингуване, задължитено трябва да е на къмпинг, т.е. срещу заплащане, а аз тръгнах с 25 евро в джоба. Спането в крайната точка не ме тревожеше, имам приятели при които да остана за ден/ два, преди да поема обратно. Страховете бяха доста но преди да се усетя вече бях минал 35км и спрях да пия кафе в бара, отвъд който никога не бях стигал. Човека си мислеше че се шегувам с него, докато не видя натовареното колело, а после ми пожела успех. Оттам следваха няколко изморителни и супер приятни часа въртене на педали. 
   Към края на деня вече се оглеждах къде да спя. Въпреки ограниченият си бюджет реших да се пробвам с къмпинг, защото района е силно туристически и трудно се намира скътано място. От друга страна знаех, че повечето са на цени около 7 евро, т.е. можех да си го позволя. Е изненадаха ме с почти двойна цена, но вече беше късно, аз бях уморен след 80км и реших да остана.
   Да си на къмпинг си има ред предимства, едно от което са топлите душове. Няма нищо по прекрасно за един уморен човек в края на деня, вярвам ме разбирате много добре. 
   Опънах палатката, изкъпах се и се почувствах почти човек. Отскочих до бара за студена бира и набързо приготвих вечерята- салата и гореспоменатото месо с бира. намерих си удобен камък и се настаних. 2/3 мин. по- късно чувам английска реч- "извинете, може би така ще ви е по- удобно"- обръщам се, а зад мен англичанин пристъпва с един сгъваем стол с подлакътници. Върха! Твърдо съм решил да си купя един за следващият път, само не знам колко тежи, може би килограм и половина...
   Сутринта станах рано и продължих. Знаех, че ме чака най- трудната част от пътя, а именно около 100км стръмни изкачвания /слава богу и спускания/,. Знаех, че се справям сносно на равен терен, но самият аз не бях достатъчно издържлив за баири, а и самите предавки не бяха много за изкачвания. тръгнах с песен на уста, буквално. излизайки от къмпинга започнах да изкачвам. Пътя върви през цялото време високо над морето и гледките бяха прекрасни, но след 5км изкачвания и поредният завой видях как продължава да се вие нагоре и нагоре и нагоре...а аз не бях пил дори кафе! Така че срам не срам- слезнах и започнах да бутам. В интерес на истината половината разстояние минах вероятно бутайки. На едно от надолнищата километража отчете рекордна скорост- 73км/ч..не можех да повярвам...Точно на тази отсечка се срещнах с изкачващи се колоездачи /с шосейки.../ и навярно ме помислиха за луд. Бях изпаднал в някакво състояние на еуфория, пеех песни на висок глас и се смеех, профучавайки на завоя покрай тях. Усещането за свобода, което изпитвах в този момент беше велико.
   Бутайки и карайки постепенно покривах разстоянието. На 40км се наложи да прескоча един канал, не е лесно, когато задницата на колелото тежи толкова, та едни туристи ми помогнаха. за съжаление при прехвърлянето бутнах километража и падна във водата, а течението го отнесе много бързо. После ми беше адски криво...не знаех какво разстояние изминавам, нито скорост...Криво...
   Може би десетина км по- нататък минавайки през едно градче, реших да пия отново кафе /правех си почивки средно на 20/30км./ Намерих един малък бар и се настаних. Един от клиентите се оказа словак и веднага ме заговори- приличал съм бил на руснак, а той от години не говорел руски. Не го разочаровах много,  макар познанията ми по руски да са доста смътни. От дума на дума се запознах с бармана, както и с един възрастен клиент, оказа се колоездач.  Бармана много се зарадва, че съм българин и се ентусиазира страшно, като му казах какво правя, и че го правя просто а удоволствие. Веднага ме попита дали нямам български пари, правел си колекция, а наши нямал. Обещах му, ако някой ден мина отново оттам задължително да му занеса. А той- "Много ще съм ти благодарен, а ти когато можеш мини- дори да не носиш бг пари в себе си спри да биеш едно кафе, аз черпя". Такива думи карат човек да се почувства..не знам, много добре. Починах си, метнах раницата на гръб, а той вика - "Добре де, защо толкова тежка раница за колело"...и му викам, основни неща, малко дрехи, малко храна за няколко дни...А той вика храна ли? Обичаш ли хамон серано? /Jamon Serano е сурово сушен свински бут, супер вкусен е, има доста варианти според това как се суши и вида на прасето. Яде се нарзяано на тънко на мезе в повечето случаи и е скъпо, най- евтиното, свястно,е поне по 10-15 евро килото/ Викам обичам да, а той- стой тук и след малко се появява с едно голямо парче около кило, вакумирано...вземи за из път... Казвам му- човек недей, вече ме черпи кафе, ядене си имам, не върви. А той- не вземи, нека, радвам се на това, което правиш, вземи го. Е..не можах да откажа. Те затова половината храна ми артиса. 
   Така вместо раницата да олеква, продължи да си тежи. Карах почти до смрачаване практически без почивка докато не намерих една красива поляна, огромна тераса издадена над морето, на около 10м под нивото на пътя. Спокойно място, където полицаите нямаше как да ме видят. Докато опъвах палатката около мен се разбягаха поне 20тина заека, а въздуха миришеше на мащерката, покрила цялата поляна. Залеза /в последствие и изгрева/ беше великолепен.
   В последствие проверих в гоогле мапс и се оказа, че вторият ден съм минал 90км /-/+/ заедно с всичките баири и бутане. На следващият ден станах и вече до обяд стигнах целта си. няма много за разказване през този ден, повечето време карах между парници- прав път, изпънат като конец и супер скучен. Стигайки до къщата на моите приятели още не можех да повярвам, че съм там, те пък още по- малко.
   В последствие останах цели 3 дни, защото дойдоха и други познати, направихме си барбекю, изкарахме си страхотно. На следващият ден прогнозата беше обнадеждаваща, тка че натоварих колелото и потеглих. след първите няколко километра ме посрещна зверска насрещен вятър. Познавах зоната и знаех, че след около 20км вече няма да го има, затова реших да бутам колелото. За съжаление не успях, минавайки около 15 км видях как насреща се задава страшен дъжд, обърнах колелото, качих се и газ назад. Всъщност не ми се наложи да въртя педали, вятъра бе толкова силен, че изминах почти цялото разстояние само бутан от него. Тук открих колко е добре да имаш каска. По едно време духна толкова силно, че ме изхвърли от пътя, а аз се приземих на лице върху асфалта..Ако не беше каската не ми се мисли, така се отървах само с малко ожулено по челото и задължителното- зверски обелено коляно. В крайна сметка лошото време се задържа и два дни по- късно се прибрах с кола на познати, пътуващи в необходимата ми посока. Добре поне имаха някой български лев, та ги помолих да спрем пред бара за да ги дам на човека. Викаше ни да пием кафе, но нямахме време.
   Та така, беше едно незабравимо пътуване. Има и снимки, но честно- не ми се занимава да ги качвам тук, затова ще ви дам линк към галерията си във фейсбук, снимките са свободни за всички, така че не би трябвало да има проблем. Ако не- ще ги кача другаде, само помолете.

https://www.facebook.com/media/set/?set=a.4264814099347.2143016.1255830702&type=3

Това пътуване беше през февруари месец, чак сега реших да го споделя тук, като предистория на едно друго пътуване.

Поздрави за приключението и за срещата с добри хора! Навсякъде ги има! Ще видя снимките. Ще ми бъде интересно!

Поздравления за "разходката" :)

Чувството за свобода, което дава велосипеда е несравнимо! И на мен ми се е случвало, спускайки се по някое шосе да си пея на висок глас. Радвам се, че си изкарал толкова добре. Поздрави!